вторник, 27 май 2014 г.

Легендите



Легендите


Събудих се, взех недопушеният фас от пепелника и го запалих. Вдишах дълбоко докато не се закашлях. Само така се будя – след петата цигара и третото уиски. Нали все пак съм писател, трябва да градя имидж. Всъщност не съм писател – драскач съм. Имам едно две публикувани разказчета, но само до там. Голямата ми цел, все ми се изплъзва- Романът. Не кой да е роман а той – него. Малоумно написано изречение, сега разбирате, защо въпросната цел все ми се изплъзва.
Обикновено сутрин пиша два реда. След това смачквам листа, слагам нов и се взирам в празнотата.
Използвам пишеща машина – нали ще ставам истински велик писател. Четейки биографиите на великите преди мен, всичко изглежда толкова лесно. Все пак всички писатели са били саркастично- цинични, емоционално нестабилни, алкохолици. Аз съм всичкото това! Но въпреки това листа си седи бял и празен, като...
Като нещо, нямам намерение да си хабя метафорите за вас! Magnus opus- ат ми ме чака!
Написах няколко думи:
„Той се взираше през прозореца, оставайки осъзнаването бавно да го завземе.”
Как точно осъзнаването ще го завладее не е ясно, но к’во ми пука, критиката да го мисли. Аз ще съм богат и велик. Могъщ! Вече виждам къщата на плажа в която ще живея. На кой плаж питате? Как на кой, на плажа на средиземноморският остров, който ще си купя! Може и някъде в Дубай – чувам, че шейховете са пичове.
Стига ми толкова писане за днес, великите умове имат нужда от почивка. Какво, като е 14:34 следобед- все някъде е вечер сега!
Затворих очи и се озовавам в някакъв коридор. Дълъг коридор с множество врати. Бих могъл да ви го опиша по дейтайлно, но няма. Без пари толко.
Вървя по коридора и оглеждах вратите с надписи: „Адвокати”. „Актьори”, „Музиканти”. Зад всяка врата се чуваха различни звуци – писъци, смях, музика. Продължих да вървя към дъното на коридора, където е последната врата, която е по- специална. Тежка врата с красива дърворезба и дебела златна табела с гравирана една дума на нея: Легенди 
Натиснах дръжката, вратата се отвари и аз влязох вътре. Гледката ме шокира. Помещението беше доста голямо, бих казал огромно. Имаше множество маси, столове, сепарета, легла, бар и дори басейн. В първия момент не видях хора. Направих няколко крачки а вратата зад мен се затвори с трясък. Погледнах я и след това отново се обърнах към помещението. На метър и половина на сепарето дясно от мен седеше мъж. Беше леко брадясал, със занемарена не много дълга коса. Седеше прегърбен над чаша и почти празна бутилка уиски. Отмести поглед от петното на масата в което се взираше и поглеждайки ме попита:
-          Ти пък к’ъв си?
Приличаше ми на някой, но не можех да се сетя на кой?
-          Казвам се.... – зачудих се за миг. Кой всъщност съм аз? Реших, да си мълча, докато не измисля, кой съм и отвърнах:
-          Кой пита?
Мъжът се изправи и започна да навива ръкавите на изцапаната си риза.
-          Истински мъж ли си? – попита – Ако си, бий се с мен! Загубилия купува билетите за Испания!
-          Какво ще правим в Испания? – попитах.
-          Гражданска война! Революция!
Разбрах на кого ми прилича - Кори Стол – актьора от "Полунощ в Париж", който изигра Хеми....
-          Извинете Х., малко е избухлив напоследък. – изрече нисичък побелял и оплешивяващ мъж с очила с дебели стъкла.
-          Ти си Уд...
-          Аз съм У. Приятно ми е - каза той – няма да се здрависвам, заради микробите. Разбираш, нали. Тези микроскопични гадини, които ни убиват бавно.
Стоях вцепенен и се взирах в това малко човече. Та това е Уд....
-          Какво ме зяпаш – попита той – заради носа ми, нали? Евреин съм и какво? Ти да не си Хитлер.
-          Аз... – У. Говори бързо и се налага да се напрягам за да го разбера.
-          Извинявай, извинявай. Ставам леко раздразнителен и избухлив около непознати. Това е Х. – каза той сочейки мъжът с който трябваше да се бия.
Х. се беше проснал на масата и бълнуваше на сън:
-          Морето, ах, морето. – изхърка след, което продължи – Моста, моста! Мария!!
-          Та, след като ние се представихме, е ред и ти да го направиш. Нали? Стига да не криеш нещо, а? Да не си то Гестапо? Не шегувам се, вече няма Гестапо, нали? От коя година идваш?
-          Аз, такова.... 2013.
-          Добре, добре. От една епоха сме. Кажи как се казваш и да те запозная с другите.
-          Ханк Муди – казах без да зная, защо.
-          Интересно, интересно. Ела с мен, другите чакат.
-          Това беше Хем...
-          Х. – каза У. – Просто Х.
-          Но, Х. Отдавна е....
-          Не видя ли табелката? Сляп ли си? Това е от много мастурбация! Мама така казваше. Но едва ли е била права – тя казваше и че жените са зли същества, които изпиват мозъка ти чрез вагините си. – спря за момент, замисли се, след което продължи – като се замисля била е права. Хайде, ела.
Заведе ме до друго сепаре на което седеше старец. Имаше голям корем и белези на бузите си. Много празни бутилки се търкаляха около него.
-          Ела, ела – казва У. Дърпайки ме – Това е Б.. Б. това е Ханк Муди.
-          Не, не е! – казва Б. и ме погледна – Ти си Хенри Чинаски. Наричай нещата с истинските им имена! Нали искаш да си писател! Трябва да казваш истината. Дори ако истината е грозна като дърта проститутка болна от СПИН.
-          Аз, си мислех, че....
-          Какво? – казва Б. – че ще се чувствам поласкан, че някакви шибаняци ме използват в скапания си сериал? Майната им! Всички да го духат.
Стоя и се чудя, дали не полудявам. Та това е Бук....
-          Кажи ми, копеле, как се казваш наистина?
-          Й.
-          Браво. Схващаш.
-          От къде знаеш, че искам да бъда писател? – попитах.
-          Ти тъп ли си? – попита Б.
-          Спокойно, спокойно. – каза У, беше седнал до Б. И пиеше някакъв розов коктейл. – Просто още не е свикнал. В момента спиш Й.
-          Шибаняк, пак ли пиеш педереските си коктейли. – избухна Б.
-          Следващия ми филм ще бъде за теб и познай какво? Ще бъдеш обратен, да обратен! Сигурно ще Спечеля оскар за него!
Б. Изръмжа към У. , който засмукваше розова течност през сламката си, погледна ме и продължи:
-          Не спиш, ами си припаднал. От алкохола е. Като не може, защо се правиш на мъж?
-          Но, нали това правите вие? Това сте правили, де? – запротестирах аз.
-          Така си мислиш ти. – каза рус мъж седящ на бара, който се беше появил до нас.
Носеше кецове „Converse, избеляли дънки и зелен пуловер, който му беше голям. Обърна се и ме погледна със сините си очи.
-          Това е твоята представа за нас. Не е реалността. Всичко това е породено от нещата, които си чел за нас.
-          Язди змията, язди я, бейби! – запя висок мъж гол до кръста. Имаше дълга до раменете коса, носеше кожени панталони и беше бос.
-          M. е прав. – каза русият.
-          Това е К. Ако не си се сетил – прошепна У. – К. К.
-          Много добре знам. – казах аз. – Ти си мой....
-          Идол? Кумир? – прекъсна ме К. – ти си празно същество, кух човек.
-          Ще кажа на Т.С.Е. – провикна се Х. От дъното.
-          Авторски права, авторски права – захили се У.
Б. Записваше нещо в малко и смачкано тефтерче. Х. Заспа отново. М стана и каза:
-          К. е прав човече. Нищо от това не е истина, ние не сме такива. Такъв искаш да си ти. Залъгваш се, че това е нещото, което ти пречи да бъдеш велик, но истината е, че просто си некадърен, човече.
Нямах думи. Прилоша ми и седнах на свободния стол на бара до К. М. Стана.
-          На къде отиваш? – попитах го.
-          Към края, бейби!
-          Отива при ДЖ. – каза К. След това ме погледна. Сините му очи се взираха в мен, през мен. – Знаеш, какво трябва да направиш нали?
-          Мисля, че знам.
-          Добре, сега изчезвай.
Станах и обходих с поглед присъстващите. Х. бълнуваше за някаква риба. У. обикаляше около Б. повтаряйки, как щял да спечели още един Оскар. Б. записваше някакво стихотворение, а К. извади китара и запя:

What else could I write?
I don’t have the right
What else should I be?
All apologies

В този момент разбрах, какво трябва да направя. Станах и се отправих към вратата. В момента в който прекрачих прага се събудих.
Същата нощ прекарах в писане, както и деня след това и този след него. Писах в продължение на три седмици. След, като свърших, опаковах всичките триста шейсет и седем страници на ръкописа, го пратих на няколко издателства. След един месец получих отговор, бяха ме харесали, щяха да ме публикуват. Сега оставаше да направя само едно нещо за да бъда част от Легендите.
Къде ми е пушката?

вторник, 20 май 2014 г.

Не е това, което изглежда





Не е това, което изглежда 

Дошли сте да чуете, някоя весела историйка, лъчезарно поднесена с много хумор. Тази не е такава.
Нали сте гледали онзи филм, с Брат Пит, в който се казва, че не сте парите, които изкарвате, че не сте дрехите, които носите и т.н. ? Аз съм като г-н Пит. Проницателен, здрав, непреклонен и нецензурен. Аз съм силен. Аз съм лъчът надежда в този пропит от повърхност и лицемерие свят. Аз съм непоколебим, като ценностите и вижданията ми. Аз съм надеждата на това общество, на този свят.
Или поне ми се иска да съм, но всъщност аз съм просто един страхливец. Като вас. В този момент вие, разбира се ще започнете да шушукате, да протестирате. Кой съм аз, та си позволявам да наричам вас страхливци?
Аз съм поредният. Не съм първия, не съм последния, но съм поредния. Поредния боклук и нещастник, отчаян от живота, който е станал принципен. Разбира се, че само обречените се възпротивяват на системата. Обречените и силните, но аз не съм от вторите. Аз съм като вас, мили страхливци. Живея си мъничкия пропит с меланхолична надежда за едно невъзможно бъдеще живот, протегнал ръка към невидимата константа която би следвало да ме крепи, да ме държи прикрепен към тази земя, защото иначе клуб 27 ме очаква. Както се пее в онази песен: „Тропам на райската врата”.
Всички ние не сме това, което изглеждаме, че сме. Мъжете не са мъже, жените не са жени – хората не са хора. Затънали сме до шия в калта, но не гледаме към звездите. Шибаният Оскар Уайлд, на цитати всичко е възможно, но в истинския свят не е така. Социализираме се в мрежата, лайквайки, шейрвайки и тагвайки, изпаднали под игото на глобалните мрежи. Големият брат гледа, а всички гледат телевизия. Ние сме просто мравки. Овце водени в нужната посока.
Виждам в погледа ви, не сте съгласни, нали? Възразявате, кой гласно, кой не. За какъв се мисля? Кой съм аз? Та аз не ви познавам, не знам какви сте всъщност, нали? Грешка! Всички ние сме еднакви. Едни и същи образци на дефектният модел наречен човек.
Долу бог ли? Казвам долу човека! Казвам край на лъжата в която живеем, наречена живот.
Най- голямата ни грешка е, че се мислим за уникални. Мислим си, че всичко е възможно. Можем да сбъднем мечтите си. Но истината е, че не можем. Вървим по добре утъпкания път, през който са минали стотици хиляди хора, като нас. Път водещ единствено до края. Живота свърша, щом спре консумацията. А ние сме най-добри в консумацията. Консумираме Фаст фууд, консумираме лъжи, консумираме измами, консумираме невъзможни идеали. Мислим си, че смартфоните са ни направили по-умни. Мислим си, че сме на върха на хранителната верига. Кажете здравей, на червеите, които имат последната дума, щом бъдем затрупани от няколко стотина килограма пръст. Къде ти е смартфона сега? Пост във фейсбук: „toq grob e dosta tesni4ak! Ve4nostta 6te e dylga :X :X :X
Ние сме трупове, които чукат други трупове, нали Буковски?
Ние сме нищо, ние сме боклуци, ние...
Аз съм Наполеон.
Чудите се от къде дойде това? Говорех ви за едно и изведнъж, бам, бил съм Наполеон. Ами какво ако съм. Истинския Наполеон имам предвид. Ватерло не е далеч.
Аз съм този, който си поискам. Вече не съм ограничен от обществените норми. Мога да бъда, който и каквото си поискам. Мога да съм птица, която лети. Мога да съм костенурка, която ще доживее 300. Мога да съм известен писател. Мога да съм Кърт Кобейн. Мога да съм бездомен луд. Мога да съм президент. Мога, но няма.  Защото, нищо не е това, което изглежда.
Вие вече сте решили, че не съм нормален. Разбира се, че не съм. Всеки, който кривне дори на йота от стандарта наложен от обществото се смята за психично болен, непоправимо луд. Но именно лудите крепят тази земя. Без тях за къде сме, грешка за къде сте, нали съм луд!
Питам се кога ще се събудите. Съзнавам, че нищо от това, което ви говоря не е ново. Циклично се появява някой „неадекватен”, като мен, който ви говори пълните „простотии”. Но... Винаги има едно но. Но, никога не се знае, кога този неадекватен тип, може да ви зарази със Светия Гняв.
Спирам, защото малко ми е неудобно с тази риза. Но това не е обикновена риза. Тази е специална. Дава се само на специални „гости”. Аз съм гост. Пациент.
Изненада, аз съм луд! Поне така твърдят лекарите. Психически срив. Глупости, винаги съм си бил такъв. Както вие винаги ще си бъдете такива. Всички ние ще сме си едни и същи за винаги. Но, трябва да ви оставям. Сестрата идва. Време е за лекарствата ми. Но те няма да ме променят, няма да ме разрушат. Аз ще ви спася! Аз ви избавя, защото... не съм това, което изглеждам.
Аз съм луд.