неделя, 11 декември 2016 г.

Чертая името ти


Чертая името ти на ум. Всяка буква носи наслада и болка.
Описвам лицето ти. Всяка пора, всяка извивка на тялото ти.
Душата ми тежи. Мислите ми тежат. Искам да изтръгна този туптящ къс камък и да го запратя в най-дълбокото езеро.
Пореден край на нещо незапочнало.
Крахът на една мечта. небесният хор шепти името ти.
Продължавам да изписвам всяка твоя буква на ум. Искам да те пресъздам отново. Да те извадя на бял свят от мислите си. Ще ти дам всички мои чувства, ще пренеса всяка моя надежда, всеки мой копнеж в теб. Ще ти дам моите очи, за да погледнеш себе си. Тогава може би ще видиш.
Тогава може би ще има надежда.
Продължавам да виждам лицето ти. Да усещам всеки твой жест.
Продължавам.
Винаги.
Затварям очи. Влизам в ума си и там чертая името ти.
Буква по буква.

Миг


|<

Лежа на пода и събирам счупените парчета от мен. Прибирам ги грижливо в шепа и ги натъпквам във вътрешният джоб на душата си. Ти прескачаш трупът ми и се отдалечаваш към нещото от което и двмата толкова силно се страхуваме.
Тежа цял тон. Не мога да се изправя. Искам да извикам след теб. Искам да те помоля за помощ. Искам да изрека името ти.
Искам.
Настоящето ни смазва. Миналото прогаря дупки в същността ни. Бъдещето е неясно очертано с контурите на мъртви надежди и неясни идеали.
Тежиш в гърдите ми.
Ти се спираш и за миг се обръщаш към мен.
Дали това е усмивка? Шепнеш нещо. Дали това е решение или началото на нов проблем?
Мъглата вътре в мен се е сгъстила. Аз не съм. Няма и да бъда. Ами ти?
Звукът на пропукващата се същност продължава да изпълва вселената на двете ни души.
"Ти си мъртъв" чувам те да прошепваш. След това отлиташ. Крилата ти те носят към забвението за което така мечтаеш.
Искам да се саморазруша. Искам да късам парчета от себе си. Искам да се разпадна на всичките градивни частици от които е скован сала на моето безсмислено съществуване.
Искам да ми протегнеш ръка.
Теб те няма.
Все още лежа на пода. Открехнатият прозорец, през който излетя, навява смърт и сълзи. Парчетата от мен тежат в джоба ми. Свивам се на топка. Опитвам се да изчезна. Да се изпаря. Искам да изтека в канала. Искам да бъда лек, като перце и вятърът да ме отвее при теб.
Може би тогава ти ще протегнеш ръка и ще мое поемеш в себе си. Ще ме обгърнеш. Може би тогава ще бъдем заедно.
Макар и за миг.
Само толкова ми трябва. После може да ме пуснеш на вятъра отново.
Повече не искам.
Само миг.

събота, 10 декември 2016 г.

Само още веднъж


Поглеждам очите ти. В тях е изписано всичко и нищо. Устната ти трепери. Взираш се отвъд мен. Отвъд света. В тази секунда за теб съм нищожна прашинка.
За мен ти си всичко.
Бийтълс акомпанират страха ми към теб. Ние сме в Норвежката гора на мислите ти. Ти си навсякъде. Аз съм никъде. В нищото на твоя поглед, който се плъзва по мен, като студен февруарски лъч светлина.
Изправяш се пред етажерката с книги. Докосваш Превер, аз теб. Зачиташ го жадно, с наслада. Превер печели твоето внимание. Ревнувам от безсмъртни поети и мъртвата любов, която ти изпитваш.
Ти си кръста на който съм разпънат. Ти си мой бог и мой Юда.
Отсъстваш в своето присъствие. Когато съм с теб съм сам, заради всичката болка, която носиш със себе си. Искам да се гмурна в нея. Да я присвоя и да я направя моя. Искам усмивката ти. Ти си Ева, аз съм Адам в климтовият свят на целувки.
Треперя. Искам да те целуна. Но много повече искам ти да ме целунеш. Ти да пожелаеш мен. Моето аз. Искам да осветя тъмнината ти. Да я облека в цвят, да я прогоня.
Ти прогонваш мен. Когато те няма си тук, до мен. Всяка секунда е вечност.
Къде си?
Аз съм тук. Ще бъда всяка песъчинка в пясъчният часовник на твоето битие.
Взирам се в очите ти преди да тръгнеш. Вътрешно крещя неизречените истини. Външно мълча. Ти се усмихваш. Аз изчезвам. Във вселената съществуваш само ти и тази усмивка.
Гласът ти е джаз за моите уши.
Изричаш името ми и ме правиш истински.
Изричам името ти К.
Къде си?
Аз съм тук.
Чакам.
Изречи името ми. Само още веднъж.