неделя, 11 декември 2016 г.

Миг


|<

Лежа на пода и събирам счупените парчета от мен. Прибирам ги грижливо в шепа и ги натъпквам във вътрешният джоб на душата си. Ти прескачаш трупът ми и се отдалечаваш към нещото от което и двмата толкова силно се страхуваме.
Тежа цял тон. Не мога да се изправя. Искам да извикам след теб. Искам да те помоля за помощ. Искам да изрека името ти.
Искам.
Настоящето ни смазва. Миналото прогаря дупки в същността ни. Бъдещето е неясно очертано с контурите на мъртви надежди и неясни идеали.
Тежиш в гърдите ми.
Ти се спираш и за миг се обръщаш към мен.
Дали това е усмивка? Шепнеш нещо. Дали това е решение или началото на нов проблем?
Мъглата вътре в мен се е сгъстила. Аз не съм. Няма и да бъда. Ами ти?
Звукът на пропукващата се същност продължава да изпълва вселената на двете ни души.
"Ти си мъртъв" чувам те да прошепваш. След това отлиташ. Крилата ти те носят към забвението за което така мечтаеш.
Искам да се саморазруша. Искам да късам парчета от себе си. Искам да се разпадна на всичките градивни частици от които е скован сала на моето безсмислено съществуване.
Искам да ми протегнеш ръка.
Теб те няма.
Все още лежа на пода. Открехнатият прозорец, през който излетя, навява смърт и сълзи. Парчетата от мен тежат в джоба ми. Свивам се на топка. Опитвам се да изчезна. Да се изпаря. Искам да изтека в канала. Искам да бъда лек, като перце и вятърът да ме отвее при теб.
Може би тогава ти ще протегнеш ръка и ще мое поемеш в себе си. Ще ме обгърнеш. Може би тогава ще бъдем заедно.
Макар и за миг.
Само толкова ми трябва. После може да ме пуснеш на вятъра отново.
Повече не искам.
Само миг.

Няма коментари:

Публикуване на коментар