Паркът

Крачеха бавно по пустата алея. Паркът беше замрял на границата между нощта и сутринта. Моментът, когато илюзията на тъмнината се бори с реалността на светлината.

Илюзията на двете тела допрени едно в друго. Илюзия, която скоро ще изчезне и те ще трябва да продължат да живеят в реалността, която е не по- илюзорна от всичко на този свят.

Но сега, в този момент, те са най- важното нещо. Светът не съществува. Няма нищо отвъд парка, отвъд тази алея, отвъд изпепеляващият поглед в който той се губеше, така както се е изгубил в този момент.

-          Не биваше... – прошепна тя и потрепери.

Той свали сакото си и го постави на раменете ѝ.

-          Аз... – започна тя, но отново замълча.

Тишината бе оглушителна. Надвисналите истини още повече. Истините, които тъмнината прикриваше започваха да тежат над двойката.

-          Нека изчакаме утрото – каза той и отмести кичур коса паднал пред лицето ѝ.

Тя потрепери, но не от студа. Потрепери от допира на тези пръсти, топлината им, нежността им. Забранения допир.

„Как се стигна до тук?” – запита се?

Никога не би си помислила, че е способна на подобно нещо.

Изневяра.

Не искаше да нарани годеника си.

Но нима беше направила нещо нередно? Просто се видя с него, просто се влюби.

Не беше лягала с него, не го беше дори целувала, но въпреки това се влюби в него.

Влюби се в кафявите очи, в тези тъжни очи.

Ами сега? Какво следваше от тук нататък? Мисълта да напусне годеника си я ужасяваше. Мисълта да не бъде с него я ужасяваше още повече.

-          Съжалявам – прошепна ѝ той.

-          За какво?

-          За това.

Той я придърпа плътно до себе си и я целуна. Най- прекрасната целувка.

-          Знаеш, че не може да сме заедно – прошепна тя.

Те се гледаха в очите на сантиметри един от друг. Любов, която щеше да остане истинска.

-          Знам – отвърна той.

Истинска любов, защото именно неосъществената любов е най- реална. В нея няма разочарование, няма я болката от истината.

Те щяха да обичат идеята за тяхната любов. Любов, която щеше и можеше да бъде.

Любов, която нямаше да бъде опорочена от реалността.

В истинският живот любовта не съществува, но тук, в този парк – в този миг – любовта е истинска и непорочна.

Двойката отново запристъпва по алеята към изхода на парка. Към края на тяхната истинска любов.

-          Сбогом – каза ѝ той и тръгна.

-          Сбогом. – отвърна му тя и се отправи към апартамента си, където бъдещето ѝ я очакваше.

Брегът

Крачка след крачка вървях към брега.

Очаквах да видя зелени поля,

Очаквах да видя красиви неща.

Очаквах спокойствие, без капка тъга.

Продължавам да крача във пясъка мек,

И смътно поглеждам към новия век,

Където човека е просто робот,

На своята злоба станал е роб.

Усещам болка, забавям крака,

Обръщам се и виждам, човек без душа.

Той се усмихва, подава ръка.

А от гърбът ми стърчи, къса стрела.

Поглеждам човека с ехидния смях,

Оглеждам отново, красивия бряг.

Зървам за последно новия век.

Оставам тук – завинаги блед.

Старецът

Старецът седна на обичайната си пейка и зачете вестник. Ноемврийският вятър разрошваше бялата му брада. Четейки, той хвърляше трохи на гълъбите, които се скупчваха около пейката на която седеше.

Мъжът извади поизмачкана снимка от джоба си и се взря в нея. Старецът от снимката седеше на пейка и хранеше гълъбите. Беше същия, малко остарял, но същият. Мъжът се скри зад дървото и извади малко тефтерче, разлисти го и се взря в снимките залепени в него. Млада жена, възрастен мъж, малко момченце.

Прокара ръка по снимката на момченцето. Беше на не повече от седем години. Усмихващо се с два липсващи зъба. Едно весело момченце. Помнеше го. Сякаш беше вчера. Играеше си на площадката, когато....

Мъжът прелисти тефтерчето, записа нещо на празната страница и се отдалечи.

Старецът продължаваше да храни гълъбите. От време на време разгръщаше вестника. Гълъбите се скупчваха около него. Това му харесваше. Не се чувстваше самотен, когато беше в парка с тежи животинки.

Бръкна в джоба на якето си и извади шепа трохи, която разпръсна на земята. Гълъбите се събраха на куп, след което излетяха. До стареца застана мъжът и попита:

-          Свободно ли е?

-          Да, да. Заповядайте.

Мъжът седна и зачете книга. Миг по- късно гълъбите се престрашиха и се върнаха да довършат обяда си. Двамата седяха на пейката всеки погълнат от собственото си занимание. Денят беше мрачен и студен, за това парка беше почти празен, освен хората развеждащи кучета и хлапета избягали от училище, чудейки се как да убият някой и друг час.

За миг в сърцето на стареца се възцари спокойствие. Наблюдаваше гълъбите и се усмихваше. Пък и защо не? На неговата възраст, какво друго му оставаше? Нямаше семейство, нямаше приятели. Всички си бяха отишли. Нямаше и работа. Имаше само парка и гълъбите. Въздъхна и огледа седящият до него мъж. Беше може би на около четиридесет години, носеше черно палто и черен каскет. Погледът му беше забит в книга.

-          Студеничко е. – каза стареца опитвайки се да завърже разговор.

-          Да, но все пак е ноември. – отвърна мъжът без да вдига поглед от книгата си.

-          Съжалявам, не исках да ви прекъсвам.

-          Не, няма проблеми.

Мъжът си отбеляза до къде е стигнал и затвори книгата. Поставяйки я на пейката до него, разлисти бележника си и отново се взря в снимката на малкото момченце.

-          Синът ви? – попита стареца, забелязвайки снимката.

-          Да. – отвърна мъжът след кратко колебание.

В този момент в съзнанието му отново изплува площадката и малкото момченце. Смехът му. Очите му. То тичаше и скачаше а летният ветрец разрошваше косата му. Преди колко време беше това? Три? Четири години?

-          Много хубаво дете – продължи стареца.

-          Благодаря. – отвърна мъжът, но нещо в него трепна. Чувство, което не бе изпитвал преди. Срам? Вина?

-          Аз също имам син. – продължи стареца, но се спря.

-          Знам, господин Петров. – отвърна мъжът слагайки си кожени ръкавици.

-          От къде знаете името ми? – попита учудено стареца.

-          Знам всичко за вас. За сина ви и за бизнеса ви.

-          Но, аз вече не се занимавам с...

-          Няма значение – прекъсна го мъжът и подавайки му запечатан плик.

Старецът го пое с треперещи ръце и разпечатвайки го прочете:

„Поздрави от Москва”

-          Вижте... – започна стареца, но два тихи пукота го прекъснаха.

Мъжът се изправи прибирайки пистолет със заглушител в джоба си, взе книгата и се отдалечи.

Главата на стареца се килна на страни. От огнестрелната рана на слепоочието му се стичаше кръв.

Мъжът извади тефтера си и постави снимката на стареца до тази на малкото момченце, след което извади мобилен телефон и изпрати съобщение, след което изхвърли телефона в близката кофа за боклук.

„Целта елиминирана” – гласеше съобщението.

След това?

Вратите на метрото се отварят и ти се качваш. Заемаш полагащото ти се място и зачакваш. Поредното метро, поредната спирка, поредният ден в който мечтите ти изглеждат дори по-далеч от вчера.

Питаш се как е възможно.

Питаш се защо се случва така.

Не получаваш отговор. Както винаги.

Обхождаш с поглед хората край теб.

Едни и същи измъчени лица. Едни и същи стъпкани надежди и мечти.

Никой не смее да погледне, човека до себе си в очите, защото тогава ще се издаде. Ще издаде провала си на другия. Ще го потвърди.

Отново забиваш поглед в краката си.

Поредна спирка.

Поредно метро.

Пореден ден.

Пореден ти.

Започваш да се съмняваш в собствената си реалност.

Ти съществуваш ли?

Уместен въпрос, отново оставен без отговор.

Тогава я виждаш. В първия момент, тя е една от многото млади и красиви жени, които срещаш всеки ден.

Вглеждаш се в нея и тогава я виждаш. Не нея, поне не тази, която стои в метрото срещу теб. Виждаш я в главата си. Такава, каквато може да бъде.

Тъмни очи, тъмна коса. Тя се извръща леко и забелязваш крилца да се поддават малко под рамото ѝ.

Тя става перфектна.

Представяш си как я заговаряш. Разменяте си телефони, излизате заедно. Тя харесва Фелини – ти също. Тя обича Хичкок – ти също. Тя обожава Годард – каква изненада – ти също.

Еднаква музика, еднакви картини, еднакви чувства. Изпращаш я до тях след третата ви среща, тя потреперва леко, ти поставяш ризата си на раменете ѝ. Тя леко докосва ръката ти, ти прокарваш своята през косата и по страната ѝ. Целуваш я. Тя теб също.

Ти се влюбваш в нея, обичаш я.

Тя теб също.

Животът ти придобива очертания. Мъглата в която се е превърнало съществуването ти, се сгъстява достатъчно, за да успееш да се почувстваш жив. Да се почувстваш истински.

Вие сте две парчета на един пъзел събрани заедно.

Вие сте всичко.

Вие...

Тогава метрото спира, вратите се отварят и тя слиза.

Илюзията е разрушена. Контурите се размиват, мъглата се разпръсква и разстеля.

Ти стоиш – сам – както винаги.

Отиваш да осребриш проваленият си живот.

Ще стоиш на бюро, прав, ще вървиш напред – назад. Ще късаш билети, продаваш ненужна стока, отговарящ на телефонни обаждания. Ще вдигаш бариера, ще понасяш ругатни, ще подготвяш отчети, ще се редиш на опашки.

Ще съществуваш още един ден, докато не осъзнаеш, че си се родил за да умреш.

А след това?

След това е лесно.