Лице

 

в тъмнината

има

мъничка пролука

през която

той вижда

лице

лицето е

в ковчег

ковчега

е дървен

лицето

е негово

Всичко ще бъде наред

Всичко ще бъде наред – нашепва ми в нощта

Прегърнала мечтите ми и мъничко тъга.

Прокарвайки ръката си през моята коса

Поглеждайки вътре в моята душа.

Ще бъде – отвръщам целувайки я нежно

Без да съзнавам колко е грешно.

Без да мисля за утрешният ден

Когато всичко, ще свърши за мен.

Наред е нали? – пита ме тя

Отронвайки самотна сълза

Въздишайки тежко в нощта

Скръбна, като смъртта.

Паркът

Крачеха бавно по пустата алея. Паркът беше замрял на границата между нощта и сутринта. Моментът, когато илюзията на тъмнината се бори с реалността на светлината.

Илюзията на двете тела допрени едно в друго. Илюзия, която скоро ще изчезне и те ще трябва да продължат да живеят в реалността, която е не по- илюзорна от всичко на този свят.

Но сега, в този момент, те са най- важното нещо. Светът не съществува. Няма нищо отвъд парка, отвъд тази алея, отвъд изпепеляващият поглед в който той се губеше, така както се е изгубил в този момент.

-          Не биваше... – прошепна тя и потрепери.

Той свали сакото си и го постави на раменете ѝ.

-          Аз... – започна тя, но отново замълча.

Тишината бе оглушителна. Надвисналите истини още повече. Истините, които тъмнината прикриваше започваха да тежат над двойката.

-          Нека изчакаме утрото – каза той и отмести кичур коса паднал пред лицето ѝ.

Тя потрепери, но не от студа. Потрепери от допира на тези пръсти, топлината им, нежността им. Забранения допир.

„Как се стигна до тук?” – запита се?

Никога не би си помислила, че е способна на подобно нещо.

Изневяра.

Не искаше да нарани годеника си.

Но нима беше направила нещо нередно? Просто се видя с него, просто се влюби.

Не беше лягала с него, не го беше дори целувала, но въпреки това се влюби в него.

Влюби се в кафявите очи, в тези тъжни очи.

Ами сега? Какво следваше от тук нататък? Мисълта да напусне годеника си я ужасяваше. Мисълта да не бъде с него я ужасяваше още повече.

-          Съжалявам – прошепна ѝ той.

-          За какво?

-          За това.

Той я придърпа плътно до себе си и я целуна. Най- прекрасната целувка.

-          Знаеш, че не може да сме заедно – прошепна тя.

Те се гледаха в очите на сантиметри един от друг. Любов, която щеше да остане истинска.

-          Знам – отвърна той.

Истинска любов, защото именно неосъществената любов е най- реална. В нея няма разочарование, няма я болката от истината.

Те щяха да обичат идеята за тяхната любов. Любов, която щеше и можеше да бъде.

Любов, която нямаше да бъде опорочена от реалността.

В истинският живот любовта не съществува, но тук, в този парк – в този миг – любовта е истинска и непорочна.

Двойката отново запристъпва по алеята към изхода на парка. Към края на тяхната истинска любов.

-          Сбогом – каза ѝ той и тръгна.

-          Сбогом. – отвърна му тя и се отправи към апартамента си, където бъдещето ѝ я очакваше.

Брегът

Крачка след крачка вървях към брега.

Очаквах да видя зелени поля,

Очаквах да видя красиви неща.

Очаквах спокойствие, без капка тъга.

Продължавам да крача във пясъка мек,

И смътно поглеждам към новия век,

Където човека е просто робот,

На своята злоба станал е роб.

Усещам болка, забавям крака,

Обръщам се и виждам, човек без душа.

Той се усмихва, подава ръка.

А от гърбът ми стърчи, къса стрела.

Поглеждам човека с ехидния смях,

Оглеждам отново, красивия бряг.

Зървам за последно новия век.

Оставам тук – завинаги блед.

Старецът

Старецът седна на обичайната си пейка и зачете вестник. Ноемврийският вятър разрошваше бялата му брада. Четейки, той хвърляше трохи на гълъбите, които се скупчваха около пейката на която седеше.

Мъжът извади поизмачкана снимка от джоба си и се взря в нея. Старецът от снимката седеше на пейка и хранеше гълъбите. Беше същия, малко остарял, но същият. Мъжът се скри зад дървото и извади малко тефтерче, разлисти го и се взря в снимките залепени в него. Млада жена, възрастен мъж, малко момченце.

Прокара ръка по снимката на момченцето. Беше на не повече от седем години. Усмихващо се с два липсващи зъба. Едно весело момченце. Помнеше го. Сякаш беше вчера. Играеше си на площадката, когато....

Мъжът прелисти тефтерчето, записа нещо на празната страница и се отдалечи.

Старецът продължаваше да храни гълъбите. От време на време разгръщаше вестника. Гълъбите се скупчваха около него. Това му харесваше. Не се чувстваше самотен, когато беше в парка с тежи животинки.

Бръкна в джоба на якето си и извади шепа трохи, която разпръсна на земята. Гълъбите се събраха на куп, след което излетяха. До стареца застана мъжът и попита:

-          Свободно ли е?

-          Да, да. Заповядайте.

Мъжът седна и зачете книга. Миг по- късно гълъбите се престрашиха и се върнаха да довършат обяда си. Двамата седяха на пейката всеки погълнат от собственото си занимание. Денят беше мрачен и студен, за това парка беше почти празен, освен хората развеждащи кучета и хлапета избягали от училище, чудейки се как да убият някой и друг час.

За миг в сърцето на стареца се възцари спокойствие. Наблюдаваше гълъбите и се усмихваше. Пък и защо не? На неговата възраст, какво друго му оставаше? Нямаше семейство, нямаше приятели. Всички си бяха отишли. Нямаше и работа. Имаше само парка и гълъбите. Въздъхна и огледа седящият до него мъж. Беше може би на около четиридесет години, носеше черно палто и черен каскет. Погледът му беше забит в книга.

-          Студеничко е. – каза стареца опитвайки се да завърже разговор.

-          Да, но все пак е ноември. – отвърна мъжът без да вдига поглед от книгата си.

-          Съжалявам, не исках да ви прекъсвам.

-          Не, няма проблеми.

Мъжът си отбеляза до къде е стигнал и затвори книгата. Поставяйки я на пейката до него, разлисти бележника си и отново се взря в снимката на малкото момченце.

-          Синът ви? – попита стареца, забелязвайки снимката.

-          Да. – отвърна мъжът след кратко колебание.

В този момент в съзнанието му отново изплува площадката и малкото момченце. Смехът му. Очите му. То тичаше и скачаше а летният ветрец разрошваше косата му. Преди колко време беше това? Три? Четири години?

-          Много хубаво дете – продължи стареца.

-          Благодаря. – отвърна мъжът, но нещо в него трепна. Чувство, което не бе изпитвал преди. Срам? Вина?

-          Аз също имам син. – продължи стареца, но се спря.

-          Знам, господин Петров. – отвърна мъжът слагайки си кожени ръкавици.

-          От къде знаете името ми? – попита учудено стареца.

-          Знам всичко за вас. За сина ви и за бизнеса ви.

-          Но, аз вече не се занимавам с...

-          Няма значение – прекъсна го мъжът и подавайки му запечатан плик.

Старецът го пое с треперещи ръце и разпечатвайки го прочете:

„Поздрави от Москва”

-          Вижте... – започна стареца, но два тихи пукота го прекъснаха.

Мъжът се изправи прибирайки пистолет със заглушител в джоба си, взе книгата и се отдалечи.

Главата на стареца се килна на страни. От огнестрелната рана на слепоочието му се стичаше кръв.

Мъжът извади тефтера си и постави снимката на стареца до тази на малкото момченце, след което извади мобилен телефон и изпрати съобщение, след което изхвърли телефона в близката кофа за боклук.

„Целта елиминирана” – гласеше съобщението.

След това?

Вратите на метрото се отварят и ти се качваш. Заемаш полагащото ти се място и зачакваш. Поредното метро, поредната спирка, поредният ден в който мечтите ти изглеждат дори по-далеч от вчера.

Питаш се как е възможно.

Питаш се защо се случва така.

Не получаваш отговор. Както винаги.

Обхождаш с поглед хората край теб.

Едни и същи измъчени лица. Едни и същи стъпкани надежди и мечти.

Никой не смее да погледне, човека до себе си в очите, защото тогава ще се издаде. Ще издаде провала си на другия. Ще го потвърди.

Отново забиваш поглед в краката си.

Поредна спирка.

Поредно метро.

Пореден ден.

Пореден ти.

Започваш да се съмняваш в собствената си реалност.

Ти съществуваш ли?

Уместен въпрос, отново оставен без отговор.

Тогава я виждаш. В първия момент, тя е една от многото млади и красиви жени, които срещаш всеки ден.

Вглеждаш се в нея и тогава я виждаш. Не нея, поне не тази, която стои в метрото срещу теб. Виждаш я в главата си. Такава, каквато може да бъде.

Тъмни очи, тъмна коса. Тя се извръща леко и забелязваш крилца да се поддават малко под рамото ѝ.

Тя става перфектна.

Представяш си как я заговаряш. Разменяте си телефони, излизате заедно. Тя харесва Фелини – ти също. Тя обича Хичкок – ти също. Тя обожава Годард – каква изненада – ти също.

Еднаква музика, еднакви картини, еднакви чувства. Изпращаш я до тях след третата ви среща, тя потреперва леко, ти поставяш ризата си на раменете ѝ. Тя леко докосва ръката ти, ти прокарваш своята през косата и по страната ѝ. Целуваш я. Тя теб също.

Ти се влюбваш в нея, обичаш я.

Тя теб също.

Животът ти придобива очертания. Мъглата в която се е превърнало съществуването ти, се сгъстява достатъчно, за да успееш да се почувстваш жив. Да се почувстваш истински.

Вие сте две парчета на един пъзел събрани заедно.

Вие сте всичко.

Вие...

Тогава метрото спира, вратите се отварят и тя слиза.

Илюзията е разрушена. Контурите се размиват, мъглата се разпръсква и разстеля.

Ти стоиш – сам – както винаги.

Отиваш да осребриш проваленият си живот.

Ще стоиш на бюро, прав, ще вървиш напред – назад. Ще късаш билети, продаваш ненужна стока, отговарящ на телефонни обаждания. Ще вдигаш бариера, ще понасяш ругатни, ще подготвяш отчети, ще се редиш на опашки.

Ще съществуваш още един ден, докато не осъзнаеш, че си се родил за да умреш.

А след това?

След това е лесно.

Легенда за Т

Паля цигарата си, поредната. Всмуквам дима, задържам го. Дробовете ми горят, огънят на неосъществените мечти. Издишам, опитвам от уискито и започвам да натискам клавишите.

Трак-трак- трак.

Правописна грешка – смачквам листа и го изхвърлям. Така е с пишещите машини – те са като живота. Една грешка и се налага да започнеш от начало. Но къде е началото и къде краят?

Началото е история, краят легенда. Легендите са това, за което живеем.

Трак- трак- трак- трак.

Нова грешка. Нов смачкан лист. Нова цигара, нова глътка уиски, нов лист, нова легенда.

Виждате ли, не е трудно. Просто скъсваш страницата с неуспехите и провалите и поставяш нова.

Трак- трак- трак.

Аз съм, това което съм. Цигарата, която догаря, купчинката с марихуана, която ме очаква – Моята Мери Джейн. Аз съм човека в черно, който пия. Аз съм белият сняг, който вали в съзнанието ми. Поредна пътека и съм там. На легендарното място. Мястото където се раждат легендите. Легендата за човека.

Трак- трак- трак- трак.

Животът на ръба. Животът отвъд ръба. Самият ръб не е ли началото на края или края на началото?

Трак- трак- трак.

Аз съм легендата. Легендата за съществуването отвъд. Отвъд кое, ще попитате. Отвъд всичко.

Трак- трак- трак.

Поредна грешка, а бях толкова близо до края.

Нов лист, нова порция лъжи изписани с печатен шрифт. „Т”- то ми е счупено, за това се налага да нанасям всички „Т’-та с химикалка. Т-то на моя живот липса. Легендарното Т.

Трак- трак- трак- трак.

Животът е като белият лист, чака да бъде създаден. Дали ще успея? Нима това не е само една Легенда?

Не.

Трак- трак.

Приближавам края, края на листа, края на историята, края на Легендата.

Трак- трак- трак- трак.

Нова грешка. Точно на последната дума- последното „Т”. Явно ще започна на ново.

Слагам нов лист и пиша заглавието.

Легендата за моето „Т”

Все някога ще я напиша, нали?

Всичко ще бъде наред

Аз съм вътре в теб. Усещам горещата ти кожа, миризмата ти. Аз съм вътре в теб. Целувам врата ти, впивам устните си в твоите. Аз съм вътре в теб. Поглеждам в очите ти. Ти къде си? Не си тук – поне не емоционално – Къде си? Аз съм вътре в теб, но ти не си с мен, ти си там, с него. Но има ли значение се питам, докато прокарвам ръка през гърдите ти, докато се взирам в очите ти, които издават всичко. Цялата болезнена истина. Аз съм вътре в теб, ти си някъде там. Някога мислех, че си моя – така както аз съм твой. Но тези очи казват друго. Физически ти беше моя, винаги ще бъдеш моя, както аз ще бъда твой, но емоционално. Сега, когато ти дишаш тежко под мен и кожата ти лъщи от капчици пот, аз се взирам в тези очи с надежда да зърна нещо, но ти продължаваш да гледаш през мен, вперила поглед към него.

Аз съм вътре в теб, ти си някъде там. И тази вечер ти ще се върнеш при него. Любовта на живота ти. Смешно нали, защото за мен ти си любовта на живота ми. Всеки път си казвам, че няма да позволя отново да влезнеш в леглото ми. Болката е прекалено голяма, раздялата непосилна, но въпреки това, ти го правиш. Така, както си го правила винаги. Ти ме контролираш, ти осмисляш цялото ми съществуване. Ти ме използваш.

Аз съм в теб, ти си някъде там, аз те обичам, а ти? Ти просто си около мен, физически. Изпитваш наслада, виждам го. Тялото ти го казва, нашепваш ми го. Горещият ти дъх гали кожата ми.

„Обичам те.” -  прошепвам ти. Без да отговориш ти ме целуваш, но не нежно, не с чувство. Просто долепяш устните си до моите, просто разхождаш езика си в гърлото ми.

„Обичаш ли ме?” – питам, знаейки отговора. Ти просто извиваш гръб под мен.

Аз съм вътре в теб – физически, емоционално. Ти си някъде там, с някой друг.

Моментът на наслада приближава, поне за теб, за мен този момент е ад – истинска болка. След този момент, ти ще станеш, ще се облечеш и просто ще излезеш от вратата. Аз ще остана сам, гол и чакащ. До следващият път, когато аз ще бъда в теб, а ти ще бъдеш някъде там.

Но, всичко ще бъде наред, нали? Аз ще бъда в теб, ти ще бъдеш някъде там, до момента в който, ще ти омръзна и тогава ще дойде истинското спасение. Когато остана сам, наистина сам. Когато ти няма, да идваш в тъмната нощ и събличайки се да лягаш до мен.

Всичко ще бъде наред, сега когато голите ни тела са притиснати едно до друго, когато аз съм в теб а ти си някъде там. Обичам те – нашепвам. Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам. Ти просто ме погледна и тихичко прошепна: Знам.

Но, всичко ще бъде наред.

Аз съм вътре в теб. Усещам горещата ти кожа, миризмата ти. Аз съм вътре в теб. Целувам врата ти, впивам устните си в твоите. Аз съм вътре в теб. Поглеждам в очите ти. Ти къде си? Не си тук – поне не емоционално – Къде си? Аз съм вътре в теб, но ти не си с мен, ти си там, с него. Но има ли значение се питам, докато прокарвам ръка през гърдите ти, докато се взирам в очите ти, които издават всичко. Цялата болезнена истина. Аз съм вътре в теб, ти си някъде там. Някога мислех, че си моя – така както аз съм твой. Но тези очи казват друго. Физически ти беше моя, винаги ще бъдеш моя, както аз ще бъда твой, но емоционално. Сега, когато ти дишаш тежко под мен и кожата ти лъщи от капчици пот, аз се взирам в тези очи с надежда да зърна нещо, но ти продължаваш да гледаш през мен, вперила поглед към него.

Аз съм вътре в теб, ти си някъде там. И тази вечер ти ще се върнеш при него. Любовта на живота ти. Смешно нали, защото за мен ти си любовта на живота ми. Всеки път си казвам, че няма да позволя отново да влезнеш в леглото ми. Болката е прекалено голяма, раздялата непосилна, но въпреки това, ти го правиш. Така, както си го правила винаги. Ти ме контролираш, ти осмисляш цялото ми съществуване. Ти ме използваш.

Аз съм в теб, ти си някъде там, аз те обичам, а ти? Ти просто си около мен, физически. Изпитваш наслада, виждам го. Тялото ти го казва, нашепваш ми го. Горещият ти дъх гали кожата ми.

„Обичам те.” -  прошепвам ти. Без да отговориш ти ме целуваш, но не нежно, не с чувство. Просто долепяш устните си до моите, просто разхождаш езика си в гърлото ми.

„Обичаш ли ме.” – питам, знаейки отговора. Ти просто извиваш гръб под мен.

Аз съм вътре в теб – физически, емоционално. Ти си някъде там, с някой друг.

Моментът на наслада приближава, поне за теб, за мен този момент е ад – истинска болка. След този момент, ти ще станеш, ще се облечеш и просто ще излезеш от вратата. Аз ще остана сам, гол и чакащ. До следващият път, когато аз ще бъда в теб, а ти ще бъдеш някъде там.

Но, всичко ще бъде наред, нали? Аз ще бъда в теб, ти ще бъдеш някъде там, до момента в който, ще ти омръзна и тогава ще дойде истинското спасение. Когато остана сам, наистина сам. Когато ти няма, да идваш в тъмната нощ и събличайки се да лягаш до мен.

Всичко ще бъде на ред, сега когато голите ни тела са притиснати едно до друго, когато аз съм в теб а ти си някъде там. Обичам те – нашепвам. Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам. Ти просто ме погледна и тихичко прошепна: Знам.

Но, всичко ще бъде на ред.

- See more at: http://bglog.net/blog/JordanLzoanov/site/posts/BGLog/%D0%92%D1%81%D0%B8%D1%87%D0%BA%D0%BE-%D1%89%D0%B5-%D0%B1%D1%8A%D0%B4%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D1%80%D0%B5%D0%B4#sthash.0uSCJOBn.dpuf

Аз съм вътре в теб. Усещам горещата ти кожа, миризмата ти. Аз съм вътре в теб. Целувам врата ти, впивам устните си в твоите. Аз съм вътре в теб. Поглеждам в очите ти. Ти къде си? Не си тук – поне не емоционално – Къде си? Аз съм вътре в теб, но ти не си с мен, ти си там, с него. Но има ли значение се питам, докато прокарвам ръка през гърдите ти, докато се взирам в очите ти, които издават всичко. Цялата болезнена истина. Аз съм вътре в теб, ти си някъде там. Някога мислех, че си моя – така както аз съм твой. Но тези очи казват друго. Физически ти беше моя, винаги ще бъдеш моя, както аз ще бъда твой, но емоционално. Сега, когато ти дишаш тежко под мен и кожата ти лъщи от капчици пот, аз се взирам в тези очи с надежда да зърна нещо, но ти продължаваш да гледаш през мен, вперила поглед към него.

Аз съм вътре в теб, ти си някъде там. И тази вечер ти ще се върнеш при него. Любовта на живота ти. Смешно нали, защото за мен ти си любовта на живота ми. Всеки път си казвам, че няма да позволя отново да влезнеш в леглото ми. Болката е прекалено голяма, раздялата непосилна, но въпреки това, ти го правиш. Така, както си го правила винаги. Ти ме контролираш, ти осмисляш цялото ми съществуване. Ти ме използваш.

Аз съм в теб, ти си някъде там, аз те обичам, а ти? Ти просто си около мен, физически. Изпитваш наслада, виждам го. Тялото ти го казва, нашепваш ми го. Горещият ти дъх гали кожата ми.

„Обичам те.” -  прошепвам ти. Без да отговориш ти ме целуваш, но не нежно, не с чувство. Просто долепяш устните си до моите, просто разхождаш езика си в гърлото ми.

„Обичаш ли ме.” – питам, знаейки отговора. Ти просто извиваш гръб под мен.

Аз съм вътре в теб – физически, емоционално. Ти си някъде там, с някой друг.

Моментът на наслада приближава, поне за теб, за мен този момент е ад – истинска болка. След този момент, ти ще станеш, ще се облечеш и просто ще излезеш от вратата. Аз ще остана сам, гол и чакащ. До следващият път, когато аз ще бъда в теб, а ти ще бъдеш някъде там.

Но, всичко ще бъде наред, нали? Аз ще бъда в теб, ти ще бъдеш някъде там, до момента в който, ще ти омръзна и тогава ще дойде истинското спасение. Когато остана сам, наистина сам. Когато ти няма, да идваш в тъмната нощ и събличайки се да лягаш до мен.

Всичко ще бъде на ред, сега когато голите ни тела са притиснати едно до друго, когато аз съм в теб а ти си някъде там. Обичам те – нашепвам. Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам. Ти просто ме погледна и тихичко прошепна: Знам.

Но, всичко ще бъде на ред.

- See more at: http://bglog.net/blog/JordanLzoanov/site/posts/BGLog/%D0%92%D1%81%D0%B8%D1%87%D0%BA%D0%BE-%D1%89%D0%B5-%D0%B1%D1%8A%D0%B4%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D1%80%D0%B5%D0%B4#sthash.0uSCJOBn.dpuf

Аз съм вътре в теб. Усещам горещата ти кожа, миризмата ти. Аз съм вътре в теб. Целувам врата ти, впивам устните си в твоите. Аз съм вътре в теб. Поглеждам в очите ти. Ти къде си? Не си тук – поне не емоционално – Къде си? Аз съм вътре в теб, но ти не си с мен, ти си там, с него. Но има ли значение се питам, докато прокарвам ръка през гърдите ти, докато се взирам в очите ти, които издават всичко. Цялата болезнена истина. Аз съм вътре в теб, ти си някъде там. Някога мислех, че си моя – така както аз съм твой. Но тези очи казват друго. Физически ти беше моя, винаги ще бъдеш моя, както аз ще бъда твой, но емоционално. Сега, когато ти дишаш тежко под мен и кожата ти лъщи от капчици пот, аз се взирам в тези очи с надежда да зърна нещо, но ти продължаваш да гледаш през мен, вперила поглед към него.

Аз съм вътре в теб, ти си някъде там. И тази вечер ти ще се върнеш при него. Любовта на живота ти. Смешно нали, защото за мен ти си любовта на живота ми. Всеки път си казвам, че няма да позволя отново да влезнеш в леглото ми. Болката е прекалено голяма, раздялата непосилна, но въпреки това, ти го правиш. Така, както си го правила винаги. Ти ме контролираш, ти осмисляш цялото ми съществуване. Ти ме използваш.

Аз съм в теб, ти си някъде там, аз те обичам, а ти? Ти просто си около мен, физически. Изпитваш наслада, виждам го. Тялото ти го казва, нашепваш ми го. Горещият ти дъх гали кожата ми.

„Обичам те.” -  прошепвам ти. Без да отговориш ти ме целуваш, но не нежно, не с чувство. Просто долепяш устните си до моите, просто разхождаш езика си в гърлото ми.

„Обичаш ли ме.” – питам, знаейки отговора. Ти просто извиваш гръб под мен.

Аз съм вътре в теб – физически, емоционално. Ти си някъде там, с някой друг.

Моментът на наслада приближава, поне за теб, за мен този момент е ад – истинска болка. След този момент, ти ще станеш, ще се облечеш и просто ще излезеш от вратата. Аз ще остана сам, гол и чакащ. До следващият път, когато аз ще бъда в теб, а ти ще бъдеш някъде там.

Но, всичко ще бъде наред, нали? Аз ще бъда в теб, ти ще бъдеш някъде там, до момента в който, ще ти омръзна и тогава ще дойде истинското спасение. Когато остана сам, наистина сам. Когато ти няма, да идваш в тъмната нощ и събличайки се да лягаш до мен.

Всичко ще бъде на ред, сега когато голите ни тела са притиснати едно до друго, когато аз съм в теб а ти си някъде там. Обичам те – нашепвам. Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам. Ти просто ме погледна и тихичко прошепна: Знам.

Но, всичко ще бъде на ред.

- See more at: http://bglog.net/blog/JordanLzoanov/site/posts/BGLog/%D0%92%D1%81%D0%B8%D1%87%D0%BA%D0%BE-%D1%89%D0%B5-%D0%B1%D1%8A%D0%B4%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D1%80%D0%B5%D0%B4#sthash.0uSCJOBn.dpuf

Аз съм вътре в теб. Усещам горещата ти кожа, миризмата ти. Аз съм вътре в теб. Целувам врата ти, впивам устните си в твоите. Аз съм вътре в теб. Поглеждам в очите ти. Ти къде си? Не си тук – поне не емоционално – Къде си? Аз съм вътре в теб, но ти не си с мен, ти си там, с него. Но има ли значение се питам, докато прокарвам ръка през гърдите ти, докато се взирам в очите ти, които издават всичко. Цялата болезнена истина. Аз съм вътре в теб, ти си някъде там. Някога мислех, че си моя – така както аз съм твой. Но тези очи казват друго. Физически ти беше моя, винаги ще бъдеш моя, както аз ще бъда твой, но емоционално. Сега, когато ти дишаш тежко под мен и кожата ти лъщи от капчици пот, аз се взирам в тези очи с надежда да зърна нещо, но ти продължаваш да гледаш през мен, вперила поглед към него.

Аз съм вътре в теб, ти си някъде там. И тази вечер ти ще се върнеш при него. Любовта на живота ти. Смешно нали, защото за мен ти си любовта на живота ми. Всеки път си казвам, че няма да позволя отново да влезнеш в леглото ми. Болката е прекалено голяма, раздялата непосилна, но въпреки това, ти го правиш. Така, както си го правила винаги. Ти ме контролираш, ти осмисляш цялото ми съществуване. Ти ме използваш.

Аз съм в теб, ти си някъде там, аз те обичам, а ти? Ти просто си около мен, физически. Изпитваш наслада, виждам го. Тялото ти го казва, нашепваш ми го. Горещият ти дъх гали кожата ми.

„Обичам те.” -  прошепвам ти. Без да отговориш ти ме целуваш, но не нежно, не с чувство. Просто долепяш устните си до моите, просто разхождаш езика си в гърлото ми.

„Обичаш ли ме.” – питам, знаейки отговора. Ти просто извиваш гръб под мен.

Аз съм вътре в теб – физически, емоционално. Ти си някъде там, с някой друг.

Моментът на наслада приближава, поне за теб, за мен този момент е ад – истинска болка. След този момент, ти ще станеш, ще се облечеш и просто ще излезеш от вратата. Аз ще остана сам, гол и чакащ. До следващият път, когато аз ще бъда в теб, а ти ще бъдеш някъде там.

Но, всичко ще бъде наред, нали? Аз ще бъда в теб, ти ще бъдеш някъде там, до момента в който, ще ти омръзна и тогава ще дойде истинското спасение. Когато остана сам, наистина сам. Когато ти няма, да идваш в тъмната нощ и събличайки се да лягаш до мен.

Всичко ще бъде на ред, сега когато голите ни тела са притиснати едно до друго, когато аз съм в теб а ти си някъде там. Обичам те – нашепвам. Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам. Ти просто ме погледна и тихичко прошепна: Знам.

Но, всичко ще бъде на ред.

- See more at: http://bglog.net/blog/JordanLzoanov/site/posts/BGLog/%D0%92%D1%81%D0%B8%D1%87%D0%BA%D0%BE-%D1%89%D0%B5-%D0%B1%D1%8A%D0%B4%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D1%80%D0%B5%D0%B4#sthash.0uSCJOBn.dpuf

Аз съм вътре в теб. Усещам горещата ти кожа, миризмата ти. Аз съм вътре в теб. Целувам врата ти, впивам устните си в твоите. Аз съм вътре в теб. Поглеждам в очите ти. Ти къде си? Не си тук – поне не емоционално – Къде си? Аз съм вътре в теб, но ти не си с мен, ти си там, с него. Но има ли значение се питам, докато прокарвам ръка през гърдите ти, докато се взирам в очите ти, които издават всичко. Цялата болезнена истина. Аз съм вътре в теб, ти си някъде там. Някога мислех, че си моя – така както аз съм твой. Но тези очи казват друго. Физически ти беше моя, винаги ще бъдеш моя, както аз ще бъда твой, но емоционално. Сега, когато ти дишаш тежко под мен и кожата ти лъщи от капчици пот, аз се взирам в тези очи с надежда да зърна нещо, но ти продължаваш да гледаш през мен, вперила поглед към него.

Аз съм вътре в теб, ти си някъде там. И тази вечер ти ще се върнеш при него. Любовта на живота ти. Смешно нали, защото за мен ти си любовта на живота ми. Всеки път си казвам, че няма да позволя отново да влезнеш в леглото ми. Болката е прекалено голяма, раздялата непосилна, но въпреки това, ти го правиш. Така, както си го правила винаги. Ти ме контролираш, ти осмисляш цялото ми съществуване. Ти ме използваш.

Аз съм в теб, ти си някъде там, аз те обичам, а ти? Ти просто си около мен, физически. Изпитваш наслада, виждам го. Тялото ти го казва, нашепваш ми го. Горещият ти дъх гали кожата ми.

„Обичам те.” -  прошепвам ти. Без да отговориш ти ме целуваш, но не нежно, не с чувство. Просто долепяш устните си до моите, просто разхождаш езика си в гърлото ми.

„Обичаш ли ме.” – питам, знаейки отговора. Ти просто извиваш гръб под мен.

Аз съм вътре в теб – физически, емоционално. Ти си някъде там, с някой друг.

Моментът на наслада приближава, поне за теб, за мен този момент е ад – истинска болка. След този момент, ти ще станеш, ще се облечеш и просто ще излезеш от вратата. Аз ще остана сам, гол и чакащ. До следващият път, когато аз ще бъда в теб, а ти ще бъдеш някъде там.

Но, всичко ще бъде наред, нали? Аз ще бъда в теб, ти ще бъдеш някъде там, до момента в който, ще ти омръзна и тогава ще дойде истинското спасение. Когато остана сам, наистина сам. Когато ти няма, да идваш в тъмната нощ и събличайки се да лягаш до мен.

Всичко ще бъде на ред, сега когато голите ни тела са притиснати едно до друго, когато аз съм в теб а ти си някъде там. Обичам те – нашепвам. Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам. Ти просто ме погледна и тихичко прошепна: Знам.

Но, всичко ще бъде на ред.

- See more at: http://bglog.net/blog/JordanLzoanov/site/posts/BGLog/%D0%92%D1%81%D0%B8%D1%87%D0%BA%D0%BE-%D1%89%D0%B5-%D0%B1%D1%8A%D0%B4%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D1%80%D0%B5%D0%B4#sthash.0uSCJOBn.dpuf

Аз съм вътре в теб. Усещам горещата ти кожа, миризмата ти. Аз съм вътре в теб. Целувам врата ти, впивам устните си в твоите. Аз съм вътре в теб. Поглеждам в очите ти. Ти къде си? Не си тук – поне не емоционално – Къде си? Аз съм вътре в теб, но ти не си с мен, ти си там, с него. Но има ли значение се питам, докато прокарвам ръка през гърдите ти, докато се взирам в очите ти, които издават всичко. Цялата болезнена истина. Аз съм вътре в теб, ти си някъде там. Някога мислех, че си моя – така както аз съм твой. Но тези очи казват друго. Физически ти беше моя, винаги ще бъдеш моя, както аз ще бъда твой, но емоционално. Сега, когато ти дишаш тежко под мен и кожата ти лъщи от капчици пот, аз се взирам в тези очи с надежда да зърна нещо, но ти продължаваш да гледаш през мен, вперила поглед към него.

Аз съм вътре в теб, ти си някъде там. И тази вечер ти ще се върнеш при него. Любовта на живота ти. Смешно нали, защото за мен ти си любовта на живота ми. Всеки път си казвам, че няма да позволя отново да влезнеш в леглото ми. Болката е прекалено голяма, раздялата непосилна, но въпреки това, ти го правиш. Така, както си го правила винаги. Ти ме контролираш, ти осмисляш цялото ми съществуване. Ти ме използваш.

Аз съм в теб, ти си някъде там, аз те обичам, а ти? Ти просто си около мен, физически. Изпитваш наслада, виждам го. Тялото ти го казва, нашепваш ми го. Горещият ти дъх гали кожата ми.

„Обичам те.” -  прошепвам ти. Без да отговориш ти ме целуваш, но не нежно, не с чувство. Просто долепяш устните си до моите, просто разхождаш езика си в гърлото ми.

„Обичаш ли ме.” – питам, знаейки отговора. Ти просто извиваш гръб под мен.

Аз съм вътре в теб – физически, емоционално. Ти си някъде там, с някой друг.

Моментът на наслада приближава, поне за теб, за мен този момент е ад – истинска болка. След този момент, ти ще станеш, ще се облечеш и просто ще излезеш от вратата. Аз ще остана сам, гол и чакащ. До следващият път, когато аз ще бъда в теб, а ти ще бъдеш някъде там.

Но, всичко ще бъде наред, нали? Аз ще бъда в теб, ти ще бъдеш някъде там, до момента в който, ще ти омръзна и тогава ще дойде истинското спасение. Когато остана сам, наистина сам. Когато ти няма, да идваш в тъмната нощ и събличайки се да лягаш до мен.

Всичко ще бъде на ред, сега когато голите ни тела са притиснати едно до друго, когато аз съм в теб а ти си някъде там. Обичам те – нашепвам. Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам. Ти просто ме погледна и тихичко прошепна: Знам.

Но, всичко ще бъде на ред.

- See more at: http://bglog.net/blog/JordanLzoanov/site/posts/BGLog/%D0%92%D1%81%D0%B8%D1%87%D0%BA%D0%BE-%D1%89%D0%B5-%D0%B1%D1%8A%D0%B4%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D1%80%D0%B5%D0%B4#sthash.0uSCJOBn.dpuf

Аз съм вътре в теб. Усещам горещата ти кожа, миризмата ти. Аз съм вътре в теб. Целувам врата ти, впивам устните си в твоите. Аз съм вътре в теб. Поглеждам в очите ти. Ти къде си? Не си тук – поне не емоционално – Къде си? Аз съм вътре в теб, но ти не си с мен, ти си там, с него. Но има ли значение се питам, докато прокарвам ръка през гърдите ти, докато се взирам в очите ти, които издават всичко. Цялата болезнена истина. Аз съм вътре в теб, ти си някъде там. Някога мислех, че си моя – така както аз съм твой. Но тези очи казват друго. Физически ти беше моя, винаги ще бъдеш моя, както аз ще бъда твой, но емоционално. Сега, когато ти дишаш тежко под мен и кожата ти лъщи от капчици пот, аз се взирам в тези очи с надежда да зърна нещо, но ти продължаваш да гледаш през мен, вперила поглед към него.

Аз съм вътре в теб, ти си някъде там. И тази вечер ти ще се върнеш при него. Любовта на живота ти. Смешно нали, защото за мен ти си любовта на живота ми. Всеки път си казвам, че няма да позволя отново да влезнеш в леглото ми. Болката е прекалено голяма, раздялата непосилна, но въпреки това, ти го правиш. Така, както си го правила винаги. Ти ме контролираш, ти осмисляш цялото ми съществуване. Ти ме използваш.

Аз съм в теб, ти си някъде там, аз те обичам, а ти? Ти просто си около мен, физически. Изпитваш наслада, виждам го. Тялото ти го казва, нашепваш ми го. Горещият ти дъх гали кожата ми.

„Обичам те.” -  прошепвам ти. Без да отговориш ти ме целуваш, но не нежно, не с чувство. Просто долепяш устните си до моите, просто разхождаш езика си в гърлото ми.

„Обичаш ли ме.” – питам, знаейки отговора. Ти просто извиваш гръб под мен.

Аз съм вътре в теб – физически, емоционално. Ти си някъде там, с някой друг.

Моментът на наслада приближава, поне за теб, за мен този момент е ад – истинска болка. След този момент, ти ще станеш, ще се облечеш и просто ще излезеш от вратата. Аз ще остана сам, гол и чакащ. До следващият път, когато аз ще бъда в теб, а ти ще бъдеш някъде там.

Но, всичко ще бъде наред, нали? Аз ще бъда в теб, ти ще бъдеш някъде там, до момента в който, ще ти омръзна и тогава ще дойде истинското спасение. Когато остана сам, наистина сам. Когато ти няма, да идваш в тъмната нощ и събличайки се да лягаш до мен.

Всичко ще бъде на ред, сега когато голите ни тела са притиснати едно до друго, когато аз съм в теб а ти си някъде там. Обичам те – нашепвам. Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам. Ти просто ме погледна и тихичко прошепна: Знам.

Но, всичко ще бъде на ред.

- See more at: http://bglog.net/blog/JordanLzoanov/site/posts/BGLog/%D0%92%D1%81%D0%B8%D1%87%D0%BA%D0%BE-%D1%89%D0%B5-%D0%B1%D1%8A%D0%B4%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D1%80%D0%B5%D0%B4#sthash.0uSCJOBn.dpuf

Аз съм вътре в теб. Усещам горещата ти кожа, миризмата ти. Аз съм вътре в теб. Целувам врата ти, впивам устните си в твоите. Аз съм вътре в теб. Поглеждам в очите ти. Ти къде си? Не си тук – поне не емоционално – Къде си? Аз съм вътре в теб, но ти не си с мен, ти си там, с него. Но има ли значение се питам, докато прокарвам ръка през гърдите ти, докато се взирам в очите ти, които издават всичко. Цялата болезнена истина. Аз съм вътре в теб, ти си някъде там. Някога мислех, че си моя – така както аз съм твой. Но тези очи казват друго. Физически ти беше моя, винаги ще бъдеш моя, както аз ще бъда твой, но емоционално. Сега, когато ти дишаш тежко под мен и кожата ти лъщи от капчици пот, аз се взирам в тези очи с надежда да зърна нещо, но ти продължаваш да гледаш през мен, вперила поглед към него.

Аз съм вътре в теб, ти си някъде там. И тази вечер ти ще се върнеш при него. Любовта на живота ти. Смешно нали, защото за мен ти си любовта на живота ми. Всеки път си казвам, че няма да позволя отново да влезнеш в леглото ми. Болката е прекалено голяма, раздялата непосилна, но въпреки това, ти го правиш. Така, както си го правила винаги. Ти ме контролираш, ти осмисляш цялото ми съществуване. Ти ме използваш.

Аз съм в теб, ти си някъде там, аз те обичам, а ти? Ти просто си около мен, физически. Изпитваш наслада, виждам го. Тялото ти го казва, нашепваш ми го. Горещият ти дъх гали кожата ми.

„Обичам те.” -  прошепвам ти. Без да отговориш ти ме целуваш, но не нежно, не с чувство. Просто долепяш устните си до моите, просто разхождаш езика си в гърлото ми.

„Обичаш ли ме.” – питам, знаейки отговора. Ти просто извиваш гръб под мен.

Аз съм вътре в теб – физически, емоционално. Ти си някъде там, с някой друг.

Моментът на наслада приближава, поне за теб, за мен този момент е ад – истинска болка. След този момент, ти ще станеш, ще се облечеш и просто ще излезеш от вратата. Аз ще остана сам, гол и чакащ. До следващият път, когато аз ще бъда в теб, а ти ще бъдеш някъде там.

Но, всичко ще бъде наред, нали? Аз ще бъда в теб, ти ще бъдеш някъде там, до момента в който, ще ти омръзна и тогава ще дойде истинското спасение. Когато остана сам, наистина сам. Когато ти няма, да идваш в тъмната нощ и събличайки се да лягаш до мен.

Всичко ще бъде на ред, сега когато голите ни тела са притиснати едно до друго, когато аз съм в теб а ти си някъде там. Обичам те – нашепвам. Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам. Ти просто ме погледна и тихичко прошепна: Знам.

Но, всичко ще бъде на ред.

- See more at: http://bglog.net/blog/JordanLzoanov/site/posts/BGLog/%D0%92%D1%81%D0%B8%D1%87%D0%BA%D0%BE-%D1%89%D0%B5-%D0%B1%D1%8A%D0%B4%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D1%80%D0%B5%D0%B4#sthash.0uSCJOBn.dpuf

Аз съм вътре в теб. Усещам горещата ти кожа, миризмата ти. Аз съм вътре в теб. Целувам врата ти, впивам устните си в твоите. Аз съм вътре в теб. Поглеждам в очите ти. Ти къде си? Не си тук – поне не емоционално – Къде си? Аз съм вътре в теб, но ти не си с мен, ти си там, с него. Но има ли значение се питам, докато прокарвам ръка през гърдите ти, докато се взирам в очите ти, които издават всичко. Цялата болезнена истина. Аз съм вътре в теб, ти си някъде там. Някога мислех, че си моя – така както аз съм твой. Но тези очи казват друго. Физически ти беше моя, винаги ще бъдеш моя, както аз ще бъда твой, но емоционално. Сега, когато ти дишаш тежко под мен и кожата ти лъщи от капчици пот, аз се взирам в тези очи с надежда да зърна нещо, но ти продължаваш да гледаш през мен, вперила поглед към него.

Аз съм вътре в теб, ти си някъде там. И тази вечер ти ще се върнеш при него. Любовта на живота ти. Смешно нали, защото за мен ти си любовта на живота ми. Всеки път си казвам, че няма да позволя отново да влезнеш в леглото ми. Болката е прекалено голяма, раздялата непосилна, но въпреки това, ти го правиш. Така, както си го правила винаги. Ти ме контролираш, ти осмисляш цялото ми съществуване. Ти ме използваш.

Аз съм в теб, ти си някъде там, аз те обичам, а ти? Ти просто си около мен, физически. Изпитваш наслада, виждам го. Тялото ти го казва, нашепваш ми го. Горещият ти дъх гали кожата ми.

„Обичам те.” -  прошепвам ти. Без да отговориш ти ме целуваш, но не нежно, не с чувство. Просто долепяш устните си до моите, просто разхождаш езика си в гърлото ми.

„Обичаш ли ме.” – питам, знаейки отговора. Ти просто извиваш гръб под мен.

Аз съм вътре в теб – физически, емоционално. Ти си някъде там, с някой друг.

Моментът на наслада приближава, поне за теб, за мен този момент е ад – истинска болка. След този момент, ти ще станеш, ще се облечеш и просто ще излезеш от вратата. Аз ще остана сам, гол и чакащ. До следващият път, когато аз ще бъда в теб, а ти ще бъдеш някъде там.

Но, всичко ще бъде наред, нали? Аз ще бъда в теб, ти ще бъдеш някъде там, до момента в който, ще ти омръзна и тогава ще дойде истинското спасение. Когато остана сам, наистина сам. Когато ти няма, да идваш в тъмната нощ и събличайки се да лягаш до мен.

Всичко ще бъде на ред, сега когато голите ни тела са притиснати едно до друго, когато аз съм в теб а ти си някъде там. Обичам те – нашепвам. Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам. Ти просто ме погледна и тихичко прошепна: Знам.

Но, всичко ще бъде на ред.

- See more at: http://bglog.net/blog/JordanLzoanov/site/posts/BGLog/%D0%92%D1%81%D0%B8%D1%87%D0%BA%D0%BE-%D1%89%D0%B5-%D0%B1%D1%8A%D0%B4%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D1%80%D0%B5%D0%B4#sthash.0uSCJOBn.dpuf

Аз съм вътре в теб. Усещам горещата ти кожа, миризмата ти. Аз съм вътре в теб. Целувам врата ти, впивам устните си в твоите. Аз съм вътре в теб. Поглеждам в очите ти. Ти къде си? Не си тук – поне не емоционално – Къде си? Аз съм вътре в теб, но ти не си с мен, ти си там, с него. Но има ли значение се питам, докато прокарвам ръка през гърдите ти, докато се взирам в очите ти, които издават всичко. Цялата болезнена истина. Аз съм вътре в теб, ти си някъде там. Някога мислех, че си моя – така както аз съм твой. Но тези очи казват друго. Физически ти беше моя, винаги ще бъдеш моя, както аз ще бъда твой, но емоционално. Сега, когато ти дишаш тежко под мен и кожата ти лъщи от капчици пот, аз се взирам в тези очи с надежда да зърна нещо, но ти продължаваш да гледаш през мен, вперила поглед към него.

Аз съм вътре в теб, ти си някъде там. И тази вечер ти ще се върнеш при него. Любовта на живота ти. Смешно нали, защото за мен ти си любовта на живота ми. Всеки път си казвам, че няма да позволя отново да влезнеш в леглото ми. Болката е прекалено голяма, раздялата непосилна, но въпреки това, ти го правиш. Така, както си го правила винаги. Ти ме контролираш, ти осмисляш цялото ми съществуване. Ти ме използваш.

Аз съм в теб, ти си някъде там, аз те обичам, а ти? Ти просто си около мен, физически. Изпитваш наслада, виждам го. Тялото ти го казва, нашепваш ми го. Горещият ти дъх гали кожата ми.

„Обичам те.” -  прошепвам ти. Без да отговориш ти ме целуваш, но не нежно, не с чувство. Просто долепяш устните си до моите, просто разхождаш езика си в гърлото ми.

„Обичаш ли ме.” – питам, знаейки отговора. Ти просто извиваш гръб под мен.

Аз съм вътре в теб – физически, емоционално. Ти си някъде там, с някой друг.

Моментът на наслада приближава, поне за теб, за мен този момент е ад – истинска болка. След този момент, ти ще станеш, ще се облечеш и просто ще излезеш от вратата. Аз ще остана сам, гол и чакащ. До следващият път, когато аз ще бъда в теб, а ти ще бъдеш някъде там.

Но, всичко ще бъде наред, нали? Аз ще бъда в теб, ти ще бъдеш някъде там, до момента в който, ще ти омръзна и тогава ще дойде истинското спасение. Когато остана сам, наистина сам. Когато ти няма, да идваш в тъмната нощ и събличайки се да лягаш до мен.

Всичко ще бъде на ред, сега когато голите ни тела са притиснати едно до друго, когато аз съм в теб а ти си някъде там. Обичам те – нашепвам. Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам. Ти просто ме погледна и тихичко прошепна: Знам.

Но, всичко ще бъде на ред.

- See more at: http://bglog.net/blog/JordanLzoanov/site/posts/BGLog/%D0%92%D1%81%D0%B8%D1%87%D0%BA%D0%BE-%D1%89%D0%B5-%D0%B1%D1%8A%D0%B4%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D1%80%D0%B5%D0%B4#sthash.0uSCJOBn.dpuf

Легендите

Легендите

Събудих се, взех недопушеният фас от пепелника и го запалих. Вдишах дълбоко докато не се закашлях. Само така се будя – след петата цигара и третото уиски. Нали все пак съм писател, трябва да градя имидж. Всъщност не съм писател – драскач съм. Имам едно две публикувани разказчета, но само до там. Голямата ми цел, все ми се изплъзва- Романът. Не кой да е роман а той – него. Малоумно написано изречение, сега разбирате, защо въпросната цел все ми се изплъзва.

Обикновено сутрин пиша два реда. След това смачквам листа, слагам нов и се взирам в празнотата.

Използвам пишеща машина – нали ще ставам истински велик писател. Четейки биографиите на великите преди мен, всичко изглежда толкова лесно. Все пак всички писатели са били саркастично- цинични, емоционално нестабилни, алкохолици. Аз съм всичкото това! Но въпреки това листа си седи бял и празен, като...

Като нещо, нямам намерение да си хабя метафорите за вас! Magnus opus- ат ми ме чака!

Написах няколко думи:

„Той се взираше през прозореца, оставайки осъзнаването бавно да го завземе.”

Как точно осъзнаването ще го завладее не е ясно, но к’во ми пука, критиката да го мисли. Аз ще съм богат и велик. Могъщ! Вече виждам къщата на плажа в която ще живея. На кой плаж питате? Как на кой, на плажа на средиземноморският остров, който ще си купя! Може и някъде в Дубай – чувам, че шейховете са пичове.

Стига ми толкова писане за днес, великите умове имат нужда от почивка. Какво, като е 14:34 следобед- все някъде е вечер сега!

Затворих очи и се озовавам в някакъв коридор. Дълъг коридор с множество врати. Бих могъл да ви го опиша по дейтайлно, но няма. Без пари толко.

Вървя по коридора и оглеждах вратите с надписи: „Адвокати”. „Актьори”, „Музиканти”. Зад всяка врата се чуваха различни звуци – писъци, смях, музика. Продължих да вървя към дъното на коридора, където е последната врата, която е по- специална. Тежка врата с красива дърворезба и дебела златна табела с гравирана една дума на нея: „Легенди” 

Натиснах дръжката, вратата се отвари и аз влязох вътре. Гледката ме шокира. Помещението беше доста голямо, бих казал огромно. Имаше множество маси, столове, сепарета, легла, бар и дори басейн. В първия момент не видях хора. Направих няколко крачки а вратата зад мен се затвори с трясък. Погледнах я и след това отново се обърнах към помещението. На метър и половина на сепарето дясно от мен седеше мъж. Беше леко брадясал, със занемарена не много дълга коса. Седеше прегърбен над чаша и почти празна бутилка уиски. Отмести поглед от петното на масата в което се взираше и поглеждайки ме попита:

-          Ти пък к’ъв си?

Приличаше ми на някой, но не можех да се сетя на кой?

-          Казвам се.... – зачудих се за миг. Кой всъщност съм аз? Реших, да си мълча, докато не измисля, кой съм и отвърнах:

-          Кой пита?

Мъжът се изправи и започна да навива ръкавите на изцапаната си риза.

-          Истински мъж ли си? – попита – Ако си, бий се с мен! Загубилия купува билетите за Испания!

-          Какво ще правим в Испания? – попитах.

-          Гражданска война! Революция!

Разбрах на кого ми прилича - Кори Стол – актьора от "Полунощ в Париж", който изигра Хеми....

-          Извинете Х., малко е избухлив напоследък. – изрече нисичък побелял и оплешивяващ мъж с очила с дебели стъкла.

-          Ти си Уд...

-          Аз съм У. Приятно ми е - каза той – няма да се здрависвам, заради микробите. Разбираш, нали. Тези микроскопични гадини, които ни убиват бавно.

Стоях вцепенен и се взирах в това малко човече. Та това е Уд....

-          Какво ме зяпаш – попита той – заради носа ми, нали? Евреин съм и какво? Ти да не си Хитлер.

-          Аз... – У. Говори бързо и се налага да се напрягам за да го разбера.

-          Извинявай, извинявай. Ставам леко раздразнителен и избухлив около непознати. Това е Х. – каза той сочейки мъжът с който трябваше да се бия.

Х. се беше проснал на масата и бълнуваше на сън:

-          Морето, ах, морето. – изхърка след, което продължи – Моста, моста! Мария!!

-          Та, след като ние се представихме, е ред и ти да го направиш. Нали? Стига да не криеш нещо, а? Да не си то Гестапо? Не шегувам се, вече няма Гестапо, нали? От коя година идваш?

-          Аз, такова.... 2013.

-          Добре, добре. От една епоха сме. Кажи как се казваш и да те запозная с другите.

-          Ханк Муди – казах без да зная, защо.

-          Интересно, интересно. Ела с мен, другите чакат.

-          Това беше Хем...

-          Х. – каза У. – Просто Х.

-          Но, Х. Отдавна е....

-          Не видя ли табелката? Сляп ли си? Това е от много мастурбация! Мама така казваше. Но едва ли е била права – тя казваше и че жените са зли същества, които изпиват мозъка ти чрез вагините си. – спря за момент, замисли се, след което продължи – като се замисля била е права. Хайде, ела.

Заведе ме до друго сепаре на което седеше старец. Имаше голям корем и белези на бузите си. Много празни бутилки се търкаляха около него.

-          Ела, ела – казва У. Дърпайки ме – Това е Б.. Б. това е Ханк Муди.

-          Не, не е! – казва Б. и ме погледна – Ти си Хенри Чинаски. Наричай нещата с истинските им имена! Нали искаш да си писател! Трябва да казваш истината. Дори ако истината е грозна като дърта проститутка болна от СПИН.

-          Аз, си мислех, че....

-          Какво? – казва Б. – че ще се чувствам поласкан, че някакви шибаняци ме използват в скапания си сериал? Майната им! Всички да го духат.

Стоя и се чудя, дали не полудявам. Та това е Бук....

-          Кажи ми, копеле, как се казваш наистина?

-          Й.

-          Браво. Схващаш.

-          От къде знаеш, че искам да бъда писател? – попитах.

-          Ти тъп ли си? – попита Б.

-          Спокойно, спокойно. – каза У, беше седнал до Б. И пиеше някакъв розов коктейл. – Просто още не е свикнал. В момента спиш Й.

-          Шибаняк, пак ли пиеш педереските си коктейли. – избухна Б.

-          Следващия ми филм ще бъде за теб и познай какво? Ще бъдеш обратен, да обратен! Сигурно ще Спечеля оскар за него!

Б. Изръмжа към У. , който засмукваше розова течност през сламката си, погледна ме и продължи:

-          Не спиш, ами си припаднал. От алкохола е. Като не може, защо се правиш на мъж?

-          Но, нали това правите вие? Това сте правили, де? – запротестирах аз.

-          Така си мислиш ти. – каза рус мъж седящ на бара, който се беше появил до нас.

Носеше кецове „Converse”, избеляли дънки и зелен пуловер, който му беше голям. Обърна се и ме погледна със сините си очи.

-          Това е твоята представа за нас. Не е реалността. Всичко това е породено от нещата, които си чел за нас.

-          Язди змията, язди я, бейби! – запя висок мъж гол до кръста. Имаше дълга до раменете коса, носеше кожени панталони и беше бос.

-          M. е прав. – каза русият.

-          Това е К. Ако не си се сетил – прошепна У. – К. К.

-          Много добре знам. – казах аз. – Ти си мой....

-          Идол? Кумир? – прекъсна ме К. – ти си празно същество, кух човек.

-          Ще кажа на Т.С.Е. – провикна се Х. От дъното.

-          Авторски права, авторски права – захили се У.

Б. Записваше нещо в малко и смачкано тефтерче. Х. Заспа отново. М стана и каза:

-          К. е прав човече. Нищо от това не е истина, ние не сме такива. Такъв искаш да си ти. Залъгваш се, че това е нещото, което ти пречи да бъдеш велик, но истината е, че просто си некадърен, човече.

Нямах думи. Прилоша ми и седнах на свободния стол на бара до К. М. Стана.

-          На къде отиваш? – попитах го.

-          Към края, бейби!

-          Отива при ДЖ. – каза К. След това ме погледна. Сините му очи се взираха в мен, през мен. – Знаеш, какво трябва да направиш нали?

-          Мисля, че знам.

-          Добре, сега изчезвай.

Станах и обходих с поглед присъстващите. Х. бълнуваше за някаква риба. У. обикаляше около Б. повтаряйки, как щял да спечели още един Оскар. Б. записваше някакво стихотворение, а К. извади китара и запя:

What else could I write?

I don’t have the right

What else should I be?

All apologies

В този момент разбрах, какво трябва да направя. Станах и се отправих към вратата. В момента в който прекрачих прага се събудих.

Същата нощ прекарах в писане, както и деня след това и този след него. Писах в продължение на три седмици. След, като свърших, опаковах всичките триста шейсет и седем страници на ръкописа, го пратих на няколко издателства. След един месец получих отговор, бяха ме харесали, щяха да ме публикуват. Сега оставаше да направя само едно нещо за да бъда част от Легендите.

Къде ми е пушката?