Паркът

Крачеха бавно по пустата алея. Паркът беше замрял на границата между нощта и сутринта. Моментът, когато илюзията на тъмнината се бори с реалността на светлината.

Илюзията на двете тела допрени едно в друго. Илюзия, която скоро ще изчезне и те ще трябва да продължат да живеят в реалността, която е не по- илюзорна от всичко на този свят.

Но сега, в този момент, те са най- важното нещо. Светът не съществува. Няма нищо отвъд парка, отвъд тази алея, отвъд изпепеляващият поглед в който той се губеше, така както се е изгубил в този момент.

-          Не биваше... – прошепна тя и потрепери.

Той свали сакото си и го постави на раменете ѝ.

-          Аз... – започна тя, но отново замълча.

Тишината бе оглушителна. Надвисналите истини още повече. Истините, които тъмнината прикриваше започваха да тежат над двойката.

-          Нека изчакаме утрото – каза той и отмести кичур коса паднал пред лицето ѝ.

Тя потрепери, но не от студа. Потрепери от допира на тези пръсти, топлината им, нежността им. Забранения допир.

„Как се стигна до тук?” – запита се?

Никога не би си помислила, че е способна на подобно нещо.

Изневяра.

Не искаше да нарани годеника си.

Но нима беше направила нещо нередно? Просто се видя с него, просто се влюби.

Не беше лягала с него, не го беше дори целувала, но въпреки това се влюби в него.

Влюби се в кафявите очи, в тези тъжни очи.

Ами сега? Какво следваше от тук нататък? Мисълта да напусне годеника си я ужасяваше. Мисълта да не бъде с него я ужасяваше още повече.

-          Съжалявам – прошепна ѝ той.

-          За какво?

-          За това.

Той я придърпа плътно до себе си и я целуна. Най- прекрасната целувка.

-          Знаеш, че не може да сме заедно – прошепна тя.

Те се гледаха в очите на сантиметри един от друг. Любов, която щеше да остане истинска.

-          Знам – отвърна той.

Истинска любов, защото именно неосъществената любов е най- реална. В нея няма разочарование, няма я болката от истината.

Те щяха да обичат идеята за тяхната любов. Любов, която щеше и можеше да бъде.

Любов, която нямаше да бъде опорочена от реалността.

В истинският живот любовта не съществува, но тук, в този парк – в този миг – любовта е истинска и непорочна.

Двойката отново запристъпва по алеята към изхода на парка. Към края на тяхната истинска любов.

-          Сбогом – каза ѝ той и тръгна.

-          Сбогом. – отвърна му тя и се отправи към апартамента си, където бъдещето ѝ я очакваше.