Крачка след крачка вървях към брега.
Очаквах да видя зелени поля,
Очаквах да видя красиви неща.
Очаквах спокойствие, без капка тъга.
Продължавам да крача във пясъка мек,
И смътно поглеждам към новия век,
Където човека е просто робот,
На своята злоба станал е роб.
Усещам болка, забавям крака,
Обръщам се и виждам, човек без душа.
Той се усмихва, подава ръка.
А от гърбът ми стърчи, къса стрела.
Поглеждам човека с ехидния смях,
Оглеждам отново, красивия бряг.
Зървам за последно новия век.
Оставам тук – завинаги блед.
Няма коментари:
Публикуване на коментар