Лице

 

в тъмнината

има

мъничка пролука

през която

той вижда

лице

лицето е

в ковчег

ковчега

е дървен

лицето

е негово

Всичко ще бъде наред

Всичко ще бъде наред – нашепва ми в нощта

Прегърнала мечтите ми и мъничко тъга.

Прокарвайки ръката си през моята коса

Поглеждайки вътре в моята душа.

Ще бъде – отвръщам целувайки я нежно

Без да съзнавам колко е грешно.

Без да мисля за утрешният ден

Когато всичко, ще свърши за мен.

Наред е нали? – пита ме тя

Отронвайки самотна сълза

Въздишайки тежко в нощта

Скръбна, като смъртта.

Брегът

Крачка след крачка вървях към брега.

Очаквах да видя зелени поля,

Очаквах да видя красиви неща.

Очаквах спокойствие, без капка тъга.

Продължавам да крача във пясъка мек,

И смътно поглеждам към новия век,

Където човека е просто робот,

На своята злоба станал е роб.

Усещам болка, забавям крака,

Обръщам се и виждам, човек без душа.

Той се усмихва, подава ръка.

А от гърбът ми стърчи, къса стрела.

Поглеждам човека с ехидния смях,

Оглеждам отново, красивия бряг.

Зървам за последно новия век.

Оставам тук – завинаги блед.