Не е това, което изглежда

Не е това, което изглежда 

Дошли сте да чуете, някоя весела историйка, лъчезарно поднесена с много хумор. Тази не е такава.

Нали сте гледали онзи филм, с Брат Пит, в който се казва, че не сте парите, които изкарвате, че не сте дрехите, които носите и т.н. ? Аз съм като г-н Пит. Проницателен, здрав, непреклонен и нецензурен. Аз съм силен. Аз съм лъчът надежда в този пропит от повърхност и лицемерие свят. Аз съм непоколебим, като ценностите и вижданията ми. Аз съм надеждата на това общество, на този свят.

Или поне ми се иска да съм, но всъщност аз съм просто един страхливец. Като вас. В този момент вие, разбира се ще започнете да шушукате, да протестирате. Кой съм аз, та си позволявам да наричам вас страхливци?

Аз съм поредният. Не съм първия, не съм последния, но съм поредния. Поредния боклук и нещастник, отчаян от живота, който е станал принципен. Разбира се, че само обречените се възпротивяват на системата. Обречените и силните, но аз не съм от вторите. Аз съм като вас, мили страхливци. Живея си мъничкия пропит с меланхолична надежда за едно невъзможно бъдеще живот, протегнал ръка към невидимата константа която би следвало да ме крепи, да ме държи прикрепен към тази земя, защото иначе клуб 27 ме очаква. Както се пее в онази песен: „Тропам на райската врата”.

Всички ние не сме това, което изглеждаме, че сме. Мъжете не са мъже, жените не са жени – хората не са хора. Затънали сме до шия в калта, но не гледаме към звездите. Шибаният Оскар Уайлд, на цитати всичко е възможно, но в истинския свят не е така. Социализираме се в мрежата, лайквайки, шейрвайки и тагвайки, изпаднали под игото на глобалните мрежи. Големият брат гледа, а всички гледат телевизия. Ние сме просто мравки. Овце водени в нужната посока.

Виждам в погледа ви, не сте съгласни, нали? Възразявате, кой гласно, кой не. За какъв се мисля? Кой съм аз? Та аз не ви познавам, не знам какви сте всъщност, нали? Грешка! Всички ние сме еднакви. Едни и същи образци на дефектният модел наречен човек.

Долу бог ли? Казвам долу човека! Казвам край на лъжата в която живеем, наречена живот.

Най- голямата ни грешка е, че се мислим за уникални. Мислим си, че всичко е възможно. Можем да сбъднем мечтите си. Но истината е, че не можем. Вървим по добре утъпкания път, през който са минали стотици хиляди хора, като нас. Път водещ единствено до края. Живота свърша, щом спре консумацията. А ние сме най-добри в консумацията. Консумираме Фаст фууд, консумираме лъжи, консумираме измами, консумираме невъзможни идеали. Мислим си, че смартфоните са ни направили по-умни. Мислим си, че сме на върха на хранителната верига. Кажете здравей, на червеите, които имат последната дума, щом бъдем затрупани от няколко стотина килограма пръст. Къде ти е смартфона сега? Пост във фейсбук: „toq grob e dosta tesni4ak! Ve4nostta 6te e dylga :X :X :X”

Ние сме трупове, които чукат други трупове, нали Буковски?

Ние сме нищо, ние сме боклуци, ние...

Аз съм Наполеон.

Чудите се от къде дойде това? Говорех ви за едно и изведнъж, бам, бил съм Наполеон. Ами какво ако съм. Истинския Наполеон имам предвид. Ватерло не е далеч.

Аз съм този, който си поискам. Вече не съм ограничен от обществените норми. Мога да бъда, който и каквото си поискам. Мога да съм птица, която лети. Мога да съм костенурка, която ще доживее 300. Мога да съм известен писател. Мога да съм Кърт Кобейн. Мога да съм бездомен луд. Мога да съм президент. Мога, но няма.  Защото, нищо не е това, което изглежда.

Вие вече сте решили, че не съм нормален. Разбира се, че не съм. Всеки, който кривне дори на йота от стандарта наложен от обществото се смята за психично болен, непоправимо луд. Но именно лудите крепят тази земя. Без тях за къде сме, грешка за къде сте, нали съм луд!

Питам се кога ще се събудите. Съзнавам, че нищо от това, което ви говоря не е ново. Циклично се появява някой „неадекватен”, като мен, който ви говори пълните „простотии”. Но... Винаги има едно но. Но, никога не се знае, кога този неадекватен тип, може да ви зарази със Светия Гняв.

Спирам, защото малко ми е неудобно с тази риза. Но това не е обикновена риза. Тази е специална. Дава се само на специални „гости”. Аз съм гост. Пациент.

Изненада, аз съм луд! Поне така твърдят лекарите. Психически срив. Глупости, винаги съм си бил такъв. Както вие винаги ще си бъдете такива. Всички ние ще сме си едни и същи за винаги. Но, трябва да ви оставям. Сестрата идва. Време е за лекарствата ми. Но те няма да ме променят, няма да ме разрушат. Аз ще ви спася! Аз ви избавя, защото... не съм това, което изглеждам.

Аз съм луд.