понеделник, 21 ноември 2016 г.

Роза




Три, две, едно...
Изтичвам в храстите и се скривам. Задържам дъха си. Клеквам и започвам да наблюдавам. Този път няма да ме хванат. Сигурен съм.
Иван започва да обикаля, да търси, но със сигурност няма да се сети да погледне насам. Тук съм в безопастност. Ухае приятно. За миг затварям очи.
Скрил съм се в лехата с рози пред блока. Всички други деца ги е страх да се крият тук, когато играем на криеница – не и мен. Чувам го как заплюва другите един по един. Кискам се. Сега ще победя. Ще успея! Чувам шум зад гърба си. Обръщам се и тогава я виждам. Сега дъхът ми наистина спира. Тя е на балкона на първия етаж, точно срещу лехата, където се бях скрил. Тя не ме забеляза, но аз я виждам прекрасно. Не знаех как се казва. Бях я виждал няколко пъти, от както се премести да живее в съседния вход.
Сигурно е два или три пъти по- голяма от мен, на години и на ръст.
Тя носи в ръцете си леген, поставя го и започна да простира. Знам, че не е редно да я наблюдавам така, но въпреки това не мога да отлепя очи от нея. Тя се навежда, взима дреха, слага я на простора и я защипва. След това прибира кичур коса зад ухото си и отново се навежда. Гледам я и се усмихвам. В този момент Иван изскача зад мен и ме перва зад врата, след което тича, смеейки се. „Пу за тебе! Пу за тебе!”
Заплюват ме.
Излизам от розите и отивам бавно при другите Иванови „жертви”. И този път загубих, но това няма чак такова значение. През целият ден хвърлям поглед към балкона, но повече не я виждам.
Времето минава и на нас ни омръзва да играем на криеница. Ред е на стражари и апаши, след това се разделяме на групи и всяка хваща на някъде.
Иван, Андрю и аз отиваме на трите люлки зад разнебитеният трафопост. Мама и татко ми казват да не ходя там, защото било пълно с боклуци и „зарази”. Не съм сигурен как точно изглеждат тези зарази. Дали са като малки смърфове, но червени? Или може би от онези рошави тролчета. Сигурно вървят с малки бухалки и те удрят зад врата с тях, когато те „заразят”.
Андрю казва, че заразите били прекалено малки за да ги видим. Нямали бухалки, а малки пипалца с които ти пиели кръвта.
С Иван му се изсмиваме. Андрю е с година по- голям от нас. На девет е. Мисли си, че знае всичко, но всъщност само повтаря това, което чуе от по- големият си брат. Брат му е много голям. Три или четири пъти по- голям от нас. Толкова е стар. Дали и аз ще стана толкова стар някога?
Седнали сме на люлките, две от тях все още се люлеят, но третата е паднала на земята. Пак аз съм седнал на нея. Винаги аз сядам на нея, но някой ден ще успея да надбягам Андрю и Иван и ще се люлея!
Нали ще ми идвате на гости? - пита Иван. Разбира се, че ще идваме - казваме му ние. Едва ли е толкова далеч. Къде щяхте да ходите? – питам го. Чужбина, отговаря ни той.
Малко ме е страх от тази държава „Чужбина”. Братовчедка ми отиде да живее там и повече не се върна.
Вчера - продължи Иван, – татко каза, че сме взели картата. Зелената Карта. Попитах го защо само една, нали няма да отиде без нас, той само се засмя и ми каза да ходя да си играя. Иван въздъхна.
Защо е зелена? – Питам. – Не може ли червена или оранжева карта?
Тоя пък! – Бута ме Андрю. – Синя трябва да е, нали сме от „Левски”!
Не искам да ходя, – продължава Иван. – но мама и татко казват, че в Чужбина въждухът бил хубав и телефоните не били с шайби и кабели, като при нас.
Как тогава набират номера? Чудя се.
Ние пък не може да се обадим на никого, заради баба Славка от четвъртия етаж, вечно говори по нейния телефон със сестра си. – включва се Андрю.
Въздъхнах. Ще ти идваме на гости! – настоях аз.
Да! – потвърди Андрю! – Дали дават мачовете на „Левски” и по чужбинския Канал едно?
Разсмиваме се. Разбира се, че дават Левски в Чужбина, отсъждаме ние и продължаваме да се люлеем. Поне те, аз не мога. Но някой ден ще тичам по- бързо!
Продължаваме да си говорим, по – точно Андрю говори. Обяснява ни как го шили в болницата, когато падна от Катерушката с трите слона.
Имаше ей такава игла! – настояваше той, раздалечавайки ръцете си възможно най- много. И ей такъв конец – въже!
Иван започва да обяснява как в държавата Чужбина хората не падали и ги шиели. Всичко било по – добре там.
Аз не ги слушам. Виждам как момичето от другия вход минава покрай няс. Ходи на „платформи”, както ги нарича баща ми. Косата й е черна и вятърът я развява. Отново ми спира дъхът. Може би Андрю знае защо ми става така. Усещам как лицето ми пламва.
Тя минава покрай оградката на трафопоста и виждам как шалът й пада на земята. Скачам от люлката и оставям Андрю да обяснява нагледно на Иван как Гонзо е вкарал поредния гол на мача вчера.
Прескачам оградата и взимам шала. Много е мекичък и ухае приятно. Изтичвам след нея. Настигам я и започвам да ходя малко зад нея. Треперя и не знам какво да направя.
Следвам известно време. Когато стигаме почти до реката, (Мама ми е казвала да не я пресичам – след нея идвал центърът, а там не било за малки деца. Най – много съм ходил до другия мост с орлите, но тогава бях с татко) тя се обръща и ме поглежда изненадано. Не ѝ казвам нищо, просто ѝ подавам шала. Ох, благодаря ти! Не съм усетила кога е паднал. Много си мил! Тя се навежда, разрошва косата ми и ме целува по бузата. Ухае приятно. Малко те изцапах, засмива се тя, след което ми казва да се връщам и пак ми благодари.
Отивам при трите люлки. Андрю е спрял да обяснява мача от снощи. Аз сядам на люлката и потривам с ръка бузата си. Червена е. Двамата ме гледат, след което Андрю казва, че целувките пренасяли микроби и зарази – онези с пипалата, обяснява ми той и ме гледа с погнуса.
Аз не го слушам. Просто се усмихвам. Иван поглежда часовника си – бял, с Мики Маус, ръцете му са стрелки, които светят в тъмното – и казва, че е време за обяд.
Разбираме се да се чакаме пред гаражите и се прибираме. В къщи поглеждам големия сив телефон и се сещам за държавата Чужбина и Иван. Не искам да ходи никъде. Братовчедка ми изчезна там, ами ако той изчезне също?
Обядвам набързо и след множество протести лягам да спя следобеден сън. Много мразя. Лягам, но не мога да спра да мисля за нея. Погалвам бузата си.
Андрю казва, че момичетата са гадни. Играели си с кукли и вечно го биели. Но те само него си го бият – нас с Иван не, почти, де.
Става време да излизам. Веднага слизам по стълбите и отивам зад блока в градинката. Пред розите, в които се крих, съм. В тези рози за първи път спасих принцеса от един дракон и тя ме целуна – принцесата, не дракона.
Драконът всъщност е чичо Спас – те и розите са негови. Решил съм го и ще го направя. Прескачам малката оградка и навлизам навътре. Розите ме драскат. Стигам най- красивите и започвам да ги късам. Първите няколко се разпадат в ръцете ми. Следващите успявам да откъсна правилно. Когато излизам от храсталаците, целият съм изподраскан. Има опасност да ми изтече кръвта и микробите и заразите да я изсмучат с пипалата си. Нищо, ако стане така, Иван ще ме вземе със себе си в Чужбината и там ще ме излекуват, нали са велики!
Влизам в съседния вход и се качвам по стълбите до първия етаж. Сърцето ми бие силно. Момичетата не са лоши, повтарям си, тя не е лоша!
Точно когато се каня да позвъня, вратата се отваря и излиза тя. Гледа ме учудено. Спасителят на моя шал, усмихва ми се и оглежда розите в изподраните ми ръце.
Това за мен ли е, пита. Кимам ѝ.
Тя взима розите, благодари ми и пак разрошва косата ми. Отново мирише на хубаво.
Как се казваш, пита ме. Отговарям ѝ. Тя се усмихва и казва – аз съм Роза, приятно ми е. Ела да почистим и залепим тези рани, не мога да те пратя при родителите ти така.
Розите са много красиви, благодаря, как разбра, че са ми любими. Аз се изнервям и не казвам нищо.
Същата вечер чичо Спас идва да разкаже на баща ми за „покушението над розичките ми”, както казва той. Било недопустимо. Баща ми го изслушва и отвърна, че ще вземе мерки.
Аз стоя в ъгъла, свел поглед в земята. Татко идва при мен и пита дали съм го направил. Потвърждавам. За момиче ли бяха. Кимвам. Той се усмихва. Очакваше се, казва ми, на времето заради майка ти прескочих оградата на партийната централа. За едната четирилистна детелина щяха да ме опандизят – изсмива се. Не го разбрах, но ми хареса замечтаната усмивка. Като се прибере майка ти, ще мълчиш, аз ще се оправя с нея. Отново кимвам.
Когато тя се прибира, пита какво ми е и защо приличам на мумия с тези лепенки. Паднал от люлката в онзи трафопост, казва татко. Майка ми веднага решава, че ми трябват поне десет различни инжекции и лекраства, но баща ми я успокоява.
Вечеряме, после гледаме мача с Татко и след това си лягам.
Сънувам. Лято е. Намирам се на зелена поляна. Тя е там. Поляната е пълна с цветя. В средата има леха с рози. Тя стои в средата на тази леха.
Розите са шестест и пет. Тя ми се усмихва. Аз също и се усмихвам. На другия ден отивам да помогна на чичо Спас да насади нови рози.
Светът се нуждае от повече Рози.















Дни

Има дни. Дни, като този. Сиви, безформени. Унили. Мъглата от вън се е пренесла вътре в него. В гърлото му. Трудно диша. Всеки дъх е усилие, всеки жест, всяко трепване е подвиг. Лежи свит на топка в леглото.Чува рушащата се същност на неговото съществуване. Звукът на мъртвите мечти и неизречените думи е оглушителен.
Има дни.
Този е един от тези дни.
Ти, разбира се, не знаеш. Защо ти е? Рядко си мислиш за него. Рядко се сещаш за съществуването му.
Но в тези дни, той мисли само и единствено за теб.
Лежащ, свит на топка, той чува Бийтълс. Норвежката гора, която ви заобикаля. Превер, който нежно ви се усмихва.
После чува Били Холидей. Чува Луис Армстронг. Този джаз, който ви обгръщаше, който ви напътстваше онази нощ. Нотите на едно блаженство, проникваха в непрогледният мрак на душата му. През множеството пукнатини, за момент, нахлуваше топлина. Нахлуваше смисъл.
Усещаше целувките. Топлината на прегръдките. Усещаше.
Сега, сега усеща мъглата. Вън от него, вътре в него. Той е самата мъгла.
Има дни.
Този е един от тях.
Поредният ден.
Дали ще е последният?
Дали?