Старецът

Старецът седна на обичайната си пейка и зачете вестник. Ноемврийският вятър разрошваше бялата му брада. Четейки, той хвърляше трохи на гълъбите, които се скупчваха около пейката на която седеше.

Мъжът извади поизмачкана снимка от джоба си и се взря в нея. Старецът от снимката седеше на пейка и хранеше гълъбите. Беше същия, малко остарял, но същият. Мъжът се скри зад дървото и извади малко тефтерче, разлисти го и се взря в снимките залепени в него. Млада жена, възрастен мъж, малко момченце.

Прокара ръка по снимката на момченцето. Беше на не повече от седем години. Усмихващо се с два липсващи зъба. Едно весело момченце. Помнеше го. Сякаш беше вчера. Играеше си на площадката, когато....

Мъжът прелисти тефтерчето, записа нещо на празната страница и се отдалечи.

Старецът продължаваше да храни гълъбите. От време на време разгръщаше вестника. Гълъбите се скупчваха около него. Това му харесваше. Не се чувстваше самотен, когато беше в парка с тежи животинки.

Бръкна в джоба на якето си и извади шепа трохи, която разпръсна на земята. Гълъбите се събраха на куп, след което излетяха. До стареца застана мъжът и попита:

-          Свободно ли е?

-          Да, да. Заповядайте.

Мъжът седна и зачете книга. Миг по- късно гълъбите се престрашиха и се върнаха да довършат обяда си. Двамата седяха на пейката всеки погълнат от собственото си занимание. Денят беше мрачен и студен, за това парка беше почти празен, освен хората развеждащи кучета и хлапета избягали от училище, чудейки се как да убият някой и друг час.

За миг в сърцето на стареца се възцари спокойствие. Наблюдаваше гълъбите и се усмихваше. Пък и защо не? На неговата възраст, какво друго му оставаше? Нямаше семейство, нямаше приятели. Всички си бяха отишли. Нямаше и работа. Имаше само парка и гълъбите. Въздъхна и огледа седящият до него мъж. Беше може би на около четиридесет години, носеше черно палто и черен каскет. Погледът му беше забит в книга.

-          Студеничко е. – каза стареца опитвайки се да завърже разговор.

-          Да, но все пак е ноември. – отвърна мъжът без да вдига поглед от книгата си.

-          Съжалявам, не исках да ви прекъсвам.

-          Не, няма проблеми.

Мъжът си отбеляза до къде е стигнал и затвори книгата. Поставяйки я на пейката до него, разлисти бележника си и отново се взря в снимката на малкото момченце.

-          Синът ви? – попита стареца, забелязвайки снимката.

-          Да. – отвърна мъжът след кратко колебание.

В този момент в съзнанието му отново изплува площадката и малкото момченце. Смехът му. Очите му. То тичаше и скачаше а летният ветрец разрошваше косата му. Преди колко време беше това? Три? Четири години?

-          Много хубаво дете – продължи стареца.

-          Благодаря. – отвърна мъжът, но нещо в него трепна. Чувство, което не бе изпитвал преди. Срам? Вина?

-          Аз също имам син. – продължи стареца, но се спря.

-          Знам, господин Петров. – отвърна мъжът слагайки си кожени ръкавици.

-          От къде знаете името ми? – попита учудено стареца.

-          Знам всичко за вас. За сина ви и за бизнеса ви.

-          Но, аз вече не се занимавам с...

-          Няма значение – прекъсна го мъжът и подавайки му запечатан плик.

Старецът го пое с треперещи ръце и разпечатвайки го прочете:

„Поздрави от Москва”

-          Вижте... – започна стареца, но два тихи пукота го прекъснаха.

Мъжът се изправи прибирайки пистолет със заглушител в джоба си, взе книгата и се отдалечи.

Главата на стареца се килна на страни. От огнестрелната рана на слепоочието му се стичаше кръв.

Мъжът извади тефтера си и постави снимката на стареца до тази на малкото момченце, след което извади мобилен телефон и изпрати съобщение, след което изхвърли телефона в близката кофа за боклук.

„Целта елиминирана” – гласеше съобщението.