петък, 25 юли 2014 г.

Паркът





Крачеха бавно по пустата алея. Паркът беше замрял на границата между нощта и сутринта. Моментът, когато илюзията на тъмнината се бори с реалността на светлината.

Илюзията на двете тела допрени едно в друго. Илюзия, която скоро ще изчезне и те ще трябва да продължат да живеят в реалността, която е не по- илюзорна от всичко на този свят.
Но сега, в този момент, те са най- важното нещо. Светът не съществува. Няма нищо отвъд парка, отвъд тази алея, отвъд изпепеляващият поглед в който той се губеше, така както се е изгубил в този момент.
-          Не биваше... – прошепна тя и потрепери.
Той свали сакото си и го постави на раменете ѝ.
-          Аз... – започна тя, но отново замълча.
Тишината бе оглушителна. Надвисналите истини още повече. Истините, които тъмнината прикриваше започваха да тежат над двойката.
-          Нека изчакаме утрото – каза той и отмести кичур коса паднал пред лицето ѝ.
Тя потрепери, но не от студа. Потрепери от допира на тези пръсти, топлината им, нежността им. Забранения допир.
„Как се стигна до тук?” – запита се?
Никога не би си помислила, че е способна на подобно нещо.
Изневяра.
Не искаше да нарани годеника си.
Но нима беше направила нещо нередно? Просто се видя с него, просто се влюби.
Не беше лягала с него, не го беше дори целувала, но въпреки това се влюби в него.
Влюби се в кафявите очи, в тези тъжни очи.
Ами сега? Какво следваше от тук нататък? Мисълта да напусне годеника си я ужасяваше. Мисълта да не бъде с него я ужасяваше още повече.
-          Съжалявам – прошепна ѝ той.
-          За какво?
-          За това.
Той я придърпа плътно до себе си и я целуна. Най- прекрасната целувка.
-          Знаеш, че не може да сме заедно – прошепна тя.
Те се гледаха в очите на сантиметри един от друг. Любов, която щеше да остане истинска.
-          Знам – отвърна той.
Истинска любов, защото именно неосъществената любов е най- реална. В нея няма разочарование, няма я болката от истината.
Те щяха да обичат идеята за тяхната любов. Любов, която щеше и можеше да бъде.
Любов, която нямаше да бъде опорочена от реалността.
В истинският живот любовта не съществува, но тук, в този парк – в този миг – любовта е истинска и непорочна.
Двойката отново запристъпва по алеята към изхода на парка. Към края на тяхната истинска любов.
-          Сбогом – каза ѝ той и тръгна.
-          Сбогом. – отвърна му тя и се отправи към апартамента си, където бъдещето ѝ я очакваше.

Няма коментари:

Публикуване на коментар