Полетът на пеперудата

Полетът на пеперудата

 „Ела със мен

Да ти покажа пеперудите,

Да видиш как

Крилата им в пламъци изгарят

Между живота и смъртта“

Любка Георгиева Данчева

1.

Кристина чуваше думите, които изричаше доктор Георгиев, но не ги разбираше. За нея те нямаха смисъл. Думи, като „рак“ и „химиотерапия“, думи които чуваше само по филмите. За какво говореше той? Едва ли се отнасяше за нея, та това беше невъзможно. Такива неща се случват само на другите. Може би на някой далечен братовчед или на колегата от съседния офис, но не и на Кристина Александрова- двадесет и шест годишна жена в разцвета на силите си.

– Това е невъзможно- прошепна тя

– Разбирам, че ви е трудно, но....

Отново престана да чува лекаря, който седеше в кожения си стол в елегантно обзаведения си кабинет в една от най – добрите болници в София. Кристина огледа на бързо стените и забеляза множеството дипломи и грамоти поставени в рамки, които да потвърдят верността и компетентността на думите на доктора в моменти като този. Колко ли пъти е седял по същия начин, по който седи сега, съобщавайки на поредния пациент, че му остават шест месеца живот? Колко ли мечти са били разбити, колко надежди са били убити? Въпреки това тя не разбираше, не можеше да разбере, тя....

– Трябва да е станала грешка – каза плахо тя– грешка в лабораторията или нещо такова...

– Госпожице Александрова – доктор Георгиев говореше бавно и ясно, сякаш обясняваше на бавноразвиващо се дете, какво представлява слънцето. – Уверявам ви, че няма грешка. Изследванията показват....

„Какво се случва?“ – запита се Кристина –„нима това е истина?“ Виждаше всичко, като на кино лента, беше излязла от тялото си и наблюдаваше от страни как възрастният и побелял доктор обяснява на красиво чернокосо момиче седнало срещу него, че...

– Не! – извика– Това не е вярно!

– Кристина, вие умирате. – каза доктора.

Думите на лекаря се забиха в нея като нож, тя потрепери и заплака.

Докторът седеше невъзмутимо срещу нея, поставил маската на лъжливо съчувствие, което вървеше в комплект с дървеното бюро и рамкираните дипломи.

– Операцията е прекалено рискована – започна той – Няма лекар, който би се съгласил да ви оперира. Единственото, което може да предприемем, е химиотерапия.

Докторът изрече предпазливо последната дума. Кристина го погледна с насълзените си сини очи, все още не разбирайки думите му.

„Какво се случва?“ – запита се тя, взирайки се в кафявите очи на доктора, седящ с гръб към прозореца, през който влизаше светлина.

Кристина премести погледа си от лекаря към гледката, която разкриваше прозорецът.

Облачното небе, високите сгради, хората, които безгрижно вървяха по улицата, без да разбират в каква ситуация се намира младата жена, която ги наблюдава. И тогава я видя.

Пеперуда. Красива и грациозна.

Бе я виждала преди, но къде? Пеперудата прелетя покрай прозореца.

След като я изгуби от поглед, Кристина стана и се отправи към вратата. Докторът я последва.

– Разбирам, че ви е тежко, за това смятам, че най-разумно ще е да поговорим за това след като се успокоите. – каза той със същата престорена загриженост, която започваше да отвращава младата жена.

Тя излезе от кабинета му.

Съзнанието ѝ бе отлетяло, тя не беше в коридора на болницата, чакайки асансьора, беше на зелената поляна с Димитър. Третата им среща, когато всичко беше прекрасно, преди припадъка, преди доктора, преди всичко. Двамата лежаха върху одеялото и се наслаждаваха на природата. Наслаждаваха се един на друг. Отметна кичура кестенява коса, която бе паднала пред лицето му, след което се вгледа в кафявите му очи. Беше влюбена в него, нещо повече, обичаше го.

Той погали лицето ѝ, след което нежно я целуна. Докато двамата лежаха на одеялото под приятното юлско слънце на ръката му кацна една пеперуда.

– Красива е –каза Кристина.

– Не колкото теб – мигновено отговори Димитър.

– Може и така да е – каза тя и се засмя.

В този момент пеперудата отлетя. Докато двамата влюбени наблюдаваха как тя се отдалечава, Димитър се приближи до ухото на Кристина и прошепна:

– Подарявам ти полета на тази пеперуда.

Тя го погледна, след което го целуна страстно. Не беше най-оригиналната реплика, но беше искрена и казана с любов, а за нея това значеше много. Бе влюбена в този непохватен младеж. Не беше Принцът на бял кон, но той беше повече – беше истински и я обичаше.

Мобилният ѝ телефон я извади от примката на спомена. С учудване забеляза, че бе излязла от болницата и почти бе стигнала пред офиса, където работеше. Беше време да се връща от обедната почивка. Бе използвала това време, за да отиде и да провери резултатите от изследванията, които бе направила след припадъка на рождения ден на Митко миналия месец.

Погледна екрана на телефона си – беше Митко – след което прие обаждането.

– Здравей Криси – жизнерадостно каза мъжки глас – какво става?

– Аз... нищо... –опита се да се съвземе, не беше момента сега да съобщи новината на годеникът си.

– Всичко наред ли е? – попита той леко разтревожен.

– Да, всичко е наред, тъкмо ми свършва обедната почивка и се връщам към офиса.

– За това звучиш толкова разтроена – каза той и се засмя, Кристина обожаваше този смях. Радваше се, че го чува.

– Твоята задача е да издържиш само още шест часа, след които ще те чакам вкъщи. Не си забравила нали? Довечера е годишнината ни.

Разбира се, годишнината, четвъртата им годишнина, на която лекарят с фалшивото съчувствие и дипломите в рамки ѝ съобщи, че има тумор, аневризма или там както се казва в главата и че всеки един момент той може да „избухне“ и край с нея. „Честита годишнина Криси, това е подаръка ти, ползвай си го със здраве.“ Помисли си и едва не се разсмя.

– Разбира се, че помня с нетърпение чакам вечерята.

– Супер, трябва да затварям, ще се видим довечера. Обичам те.

– И аз те обичам. – каза тя след което прибра мобилния си телефон в чантата и влезе в офиса.

Докато вървеше към бюрото си, усещаше върху себе си погледите на всичките си колеги. Гледаха я и шепнеха, те знаеха. Знаеха за припадъка, за диагнозата, за пеперудата.

„Глупости, не ставай смешна!“ – Скара се на себе си. – „Няма как да знаят, така ти се струва.“ И беше права, но за коя пеперуда си мислеше тя? Едва ли е за тази от преди години, която видяха на поляната – не. Ставаше дума за пеперудата от рождения ден на Митко, когато припадна.

2.

Кристина стоеше в кухнята на тристайния апартамент, в който живееше с Митко от  две години.

„Две прекрасни години.“-помисли си тя докато палеше свещите на тортата, която всеки момент щеше да поднесе на приятеля си и неговите гости. Не, той не беше неин приятел, вече не. Беше неин годеник. Погледна пръстена с малък диамант на безименния си пръст на дясната си ръка и се усмихна. Не беше най-романтичното предложение, но все пак си беше предложение. Димитър просто се приближи до нея прегърна я и прошепна в ухото ѝ думите, които беше очаквала да чуе от много време:

„Ще се омъжиш ли за мен?“

Нямаше листа от рози, поръсени по пода, нито вечеря в скъп ресторант, където докато отпива от шампанското си щеше да намери пръстена на дъното на чашата. Това не се случва в истинския живот, само във филмите и романите.

– Не и наистина – прошепна в празната кухня и се стресна.

Разочарованието, което се прокрадна в сърцето ѝ не ѝ хареса. Имаше всичко, което иска, всичко, за което е мечтала, или поне така си мислеше. Но няма как да очаква всичко да е като в приказките. В реалния живот няма красиви рицари на бели коне или романтични предложения. Има леко непохватен и нормално изглеждащ млад мъж, който прави нормално предложение на приятелката си. Всичко беше нормално, прекалено нормално.

Но нормалното е хубаво. Хубаво и сигурно. Беше щастлива с живота си и рутината, която беше изградила в продължение на четири годишната си връзка с Димитър. Но наистина ли това, което изпитваше бе щастие?

„Примирение.“ – помисли си тя, но бързо, почти с погнуса, прогони тази дума от съзнанието си. Щастлива – тя бе щастлива и сгодена за мъжа, който обича.

Кристина взе в ръце тортата със забодени свещи и се отправи към смеха и музиката, идващи от хола. Светлините в стаята бяха изгасени и всичко погледи бяха отправени към нея. Застана срещу Димитър и го погледна в очите, сякаш казвайки:

„Духни свещите и да приключваме с този маскарад!“

Изведнъж всичкото ѝ желание да празнува тази вечер се изпари.

Група хора, събрала се да празнува поредната изминала година от живота на Димитър. Не разбираше защо хората с радост признават пред света, че са остарели, че са се приближили с още една година до старостта.

До смъртта.

Всички, гледащи я в момента как държи отвратителната и безвкусна торта – донесена от сестрата на Димитър – със забодени свещи във формата на числото „двадесет и осем“, ѝ се присмиват. Чуваше ги в съзнанието си:

„Къде е щастието, Криси? Къде е романтиката?“

Изведнъж чу оглушителен смях, всички продължаваха да я гледат:

„Розите са червени, виолетките са сини, а за Криси всичко вече мина!“

Стаята и хората в нея започнаха да се размазват, светът пропадна под краката £ и тя се свлече на пода, изпускайки тортата. Митко падна на колене, хвана лицето £ в ръце и започна да вика името ѝ. Младата жена просто гледаше към размазания таван, все още чувайки подигравките и смеха, въпреки, че в стаята цареше гробна тишина с изключение на истеричните викове на Димитър.

Миг преди тъмнината да я обгърне, видя пеперуда. Красива пеперуда, цялата черна с изключение на червените точки в края на крилата ѝ. Пеперудата прелетя два пъти над нея, след това се приближи към ръката ѝ. Миг преди пеперудата да кацне върху нея, тъмнината я обгърна.

Звънящият телефон на бюрото ѝ я изтръгна от примката на спомените ѝ и я върна в реалността. Все още беше на работа.

Всички си бяха отишли, само тя стоеше в празния офис и се взираше в стенния часовник, който показваше шест без петнадесет. Настоятелният звън на телефона продължаваше. Вдигна слушалката и каза „Ало“, от среща се чу само статичен шум. Понечи да затвори телефона, когато чу мъжки глас:

– Добре ли е.... – гласът беше накъсан от шума. – Моля ви...

– За сега... Стабилна – отговори друг глас – но следващите....

Младата жена затвори телефона – „явно линиите са се преплели“ – помисли си.

Беше време да се прибере, все пак днес бе годишнината им. Пет години. Цели пет години тя и Димитър бяха заедно.

Изключи компютъра, облече палтото си и излезе от офиса. Беше мрачно и влажно. Вече цели три дни валеше, без да спира. Отвори чадъра си и тръгна надолу по улицата към спирката на тролея, който щеше да я закара вкъщи.

„В апартамента на Димитър“– помисли – „Неговия апартамент, не моя, не нашия – неговият.

Бяха изминали близо шест часа, откакто доктор Георгиев ѝ беше съобщил „новината“. През тези шест часа въобще не мислеше за това. Единственото, което се въртеше в главата ѝ бе споменът от рождения ден или по-точно чувството, което бе изпитала в кухнята.

„Примирение.“ Наистина ли се беше примирила със ситуацията? Наистина ли беше загърбила мечтите и надеждите си? Разбира се, че не, но въпреки това.

„Въпреки това си го мислиш, Криси.“ – каза си тя на ум – „Мислиш си го и това не ти харесва!“

Разбира се, че не ѝ харесваше. Беше привързана към Димитър, обичаше го. Но беше ли щастлива? Този въпрос обикаляше съзнанието ѝ като досадна муха. Не можеше да го прогони.

Чакайки на спирката, продължаваше да се пита как се стигна до тук. В началото всичко беше прекрасно. А сега тя имаше съмнения и то само седем месеца преди сватбата си.

„Седем месеца“ – изразът прокънтя в главата ѝ. Кристина осъзна, че нямаше да се омъжи за Димитър, защото след седем месеца щеше да е мъртва.

***

Мрачен коридор. Изгърбена мъжка фигура седи неподвижно на една от пейките, докато една от вратите в дъното не се отваря. Мъжът се изправя и с бърза крачка се отправя към новодошлия, възрастен мъж, и му задава въпрос. Той му отговаря, след което поклаща глава и поставя ръката си на рамото му. След няколко секунди, се обръща и си тръгва, оставяйки леко изгърбения мъж да седи ридаещ на пейката.

***

Лице

 

в тъмнината

има

мъничка пролука

през която

той вижда

лице

лицето е

в ковчег

ковчега

е дървен

лицето

е негово

Всичко ще бъде наред

Всичко ще бъде наред – нашепва ми в нощта

Прегърнала мечтите ми и мъничко тъга.

Прокарвайки ръката си през моята коса

Поглеждайки вътре в моята душа.

Ще бъде – отвръщам целувайки я нежно

Без да съзнавам колко е грешно.

Без да мисля за утрешният ден

Когато всичко, ще свърши за мен.

Наред е нали? – пита ме тя

Отронвайки самотна сълза

Въздишайки тежко в нощта

Скръбна, като смъртта.

Паркът

Крачеха бавно по пустата алея. Паркът беше замрял на границата между нощта и сутринта. Моментът, когато илюзията на тъмнината се бори с реалността на светлината.

Илюзията на двете тела допрени едно в друго. Илюзия, която скоро ще изчезне и те ще трябва да продължат да живеят в реалността, която е не по- илюзорна от всичко на този свят.

Но сега, в този момент, те са най- важното нещо. Светът не съществува. Няма нищо отвъд парка, отвъд тази алея, отвъд изпепеляващият поглед в който той се губеше, така както се е изгубил в този момент.

-          Не биваше... – прошепна тя и потрепери.

Той свали сакото си и го постави на раменете ѝ.

-          Аз... – започна тя, но отново замълча.

Тишината бе оглушителна. Надвисналите истини още повече. Истините, които тъмнината прикриваше започваха да тежат над двойката.

-          Нека изчакаме утрото – каза той и отмести кичур коса паднал пред лицето ѝ.

Тя потрепери, но не от студа. Потрепери от допира на тези пръсти, топлината им, нежността им. Забранения допир.

„Как се стигна до тук?” – запита се?

Никога не би си помислила, че е способна на подобно нещо.

Изневяра.

Не искаше да нарани годеника си.

Но нима беше направила нещо нередно? Просто се видя с него, просто се влюби.

Не беше лягала с него, не го беше дори целувала, но въпреки това се влюби в него.

Влюби се в кафявите очи, в тези тъжни очи.

Ами сега? Какво следваше от тук нататък? Мисълта да напусне годеника си я ужасяваше. Мисълта да не бъде с него я ужасяваше още повече.

-          Съжалявам – прошепна ѝ той.

-          За какво?

-          За това.

Той я придърпа плътно до себе си и я целуна. Най- прекрасната целувка.

-          Знаеш, че не може да сме заедно – прошепна тя.

Те се гледаха в очите на сантиметри един от друг. Любов, която щеше да остане истинска.

-          Знам – отвърна той.

Истинска любов, защото именно неосъществената любов е най- реална. В нея няма разочарование, няма я болката от истината.

Те щяха да обичат идеята за тяхната любов. Любов, която щеше и можеше да бъде.

Любов, която нямаше да бъде опорочена от реалността.

В истинският живот любовта не съществува, но тук, в този парк – в този миг – любовта е истинска и непорочна.

Двойката отново запристъпва по алеята към изхода на парка. Към края на тяхната истинска любов.

-          Сбогом – каза ѝ той и тръгна.

-          Сбогом. – отвърна му тя и се отправи към апартамента си, където бъдещето ѝ я очакваше.

Брегът

Крачка след крачка вървях към брега.

Очаквах да видя зелени поля,

Очаквах да видя красиви неща.

Очаквах спокойствие, без капка тъга.

Продължавам да крача във пясъка мек,

И смътно поглеждам към новия век,

Където човека е просто робот,

На своята злоба станал е роб.

Усещам болка, забавям крака,

Обръщам се и виждам, човек без душа.

Той се усмихва, подава ръка.

А от гърбът ми стърчи, къса стрела.

Поглеждам човека с ехидния смях,

Оглеждам отново, красивия бряг.

Зървам за последно новия век.

Оставам тук – завинаги блед.

Старецът

Старецът седна на обичайната си пейка и зачете вестник. Ноемврийският вятър разрошваше бялата му брада. Четейки, той хвърляше трохи на гълъбите, които се скупчваха около пейката на която седеше.

Мъжът извади поизмачкана снимка от джоба си и се взря в нея. Старецът от снимката седеше на пейка и хранеше гълъбите. Беше същия, малко остарял, но същият. Мъжът се скри зад дървото и извади малко тефтерче, разлисти го и се взря в снимките залепени в него. Млада жена, възрастен мъж, малко момченце.

Прокара ръка по снимката на момченцето. Беше на не повече от седем години. Усмихващо се с два липсващи зъба. Едно весело момченце. Помнеше го. Сякаш беше вчера. Играеше си на площадката, когато....

Мъжът прелисти тефтерчето, записа нещо на празната страница и се отдалечи.

Старецът продължаваше да храни гълъбите. От време на време разгръщаше вестника. Гълъбите се скупчваха около него. Това му харесваше. Не се чувстваше самотен, когато беше в парка с тежи животинки.

Бръкна в джоба на якето си и извади шепа трохи, която разпръсна на земята. Гълъбите се събраха на куп, след което излетяха. До стареца застана мъжът и попита:

-          Свободно ли е?

-          Да, да. Заповядайте.

Мъжът седна и зачете книга. Миг по- късно гълъбите се престрашиха и се върнаха да довършат обяда си. Двамата седяха на пейката всеки погълнат от собственото си занимание. Денят беше мрачен и студен, за това парка беше почти празен, освен хората развеждащи кучета и хлапета избягали от училище, чудейки се как да убият някой и друг час.

За миг в сърцето на стареца се възцари спокойствие. Наблюдаваше гълъбите и се усмихваше. Пък и защо не? На неговата възраст, какво друго му оставаше? Нямаше семейство, нямаше приятели. Всички си бяха отишли. Нямаше и работа. Имаше само парка и гълъбите. Въздъхна и огледа седящият до него мъж. Беше може би на около четиридесет години, носеше черно палто и черен каскет. Погледът му беше забит в книга.

-          Студеничко е. – каза стареца опитвайки се да завърже разговор.

-          Да, но все пак е ноември. – отвърна мъжът без да вдига поглед от книгата си.

-          Съжалявам, не исках да ви прекъсвам.

-          Не, няма проблеми.

Мъжът си отбеляза до къде е стигнал и затвори книгата. Поставяйки я на пейката до него, разлисти бележника си и отново се взря в снимката на малкото момченце.

-          Синът ви? – попита стареца, забелязвайки снимката.

-          Да. – отвърна мъжът след кратко колебание.

В този момент в съзнанието му отново изплува площадката и малкото момченце. Смехът му. Очите му. То тичаше и скачаше а летният ветрец разрошваше косата му. Преди колко време беше това? Три? Четири години?

-          Много хубаво дете – продължи стареца.

-          Благодаря. – отвърна мъжът, но нещо в него трепна. Чувство, което не бе изпитвал преди. Срам? Вина?

-          Аз също имам син. – продължи стареца, но се спря.

-          Знам, господин Петров. – отвърна мъжът слагайки си кожени ръкавици.

-          От къде знаете името ми? – попита учудено стареца.

-          Знам всичко за вас. За сина ви и за бизнеса ви.

-          Но, аз вече не се занимавам с...

-          Няма значение – прекъсна го мъжът и подавайки му запечатан плик.

Старецът го пое с треперещи ръце и разпечатвайки го прочете:

„Поздрави от Москва”

-          Вижте... – започна стареца, но два тихи пукота го прекъснаха.

Мъжът се изправи прибирайки пистолет със заглушител в джоба си, взе книгата и се отдалечи.

Главата на стареца се килна на страни. От огнестрелната рана на слепоочието му се стичаше кръв.

Мъжът извади тефтера си и постави снимката на стареца до тази на малкото момченце, след което извади мобилен телефон и изпрати съобщение, след което изхвърли телефона в близката кофа за боклук.

„Целта елиминирана” – гласеше съобщението.

След това?

Вратите на метрото се отварят и ти се качваш. Заемаш полагащото ти се място и зачакваш. Поредното метро, поредната спирка, поредният ден в който мечтите ти изглеждат дори по-далеч от вчера.

Питаш се как е възможно.

Питаш се защо се случва така.

Не получаваш отговор. Както винаги.

Обхождаш с поглед хората край теб.

Едни и същи измъчени лица. Едни и същи стъпкани надежди и мечти.

Никой не смее да погледне, човека до себе си в очите, защото тогава ще се издаде. Ще издаде провала си на другия. Ще го потвърди.

Отново забиваш поглед в краката си.

Поредна спирка.

Поредно метро.

Пореден ден.

Пореден ти.

Започваш да се съмняваш в собствената си реалност.

Ти съществуваш ли?

Уместен въпрос, отново оставен без отговор.

Тогава я виждаш. В първия момент, тя е една от многото млади и красиви жени, които срещаш всеки ден.

Вглеждаш се в нея и тогава я виждаш. Не нея, поне не тази, която стои в метрото срещу теб. Виждаш я в главата си. Такава, каквато може да бъде.

Тъмни очи, тъмна коса. Тя се извръща леко и забелязваш крилца да се поддават малко под рамото ѝ.

Тя става перфектна.

Представяш си как я заговаряш. Разменяте си телефони, излизате заедно. Тя харесва Фелини – ти също. Тя обича Хичкок – ти също. Тя обожава Годард – каква изненада – ти също.

Еднаква музика, еднакви картини, еднакви чувства. Изпращаш я до тях след третата ви среща, тя потреперва леко, ти поставяш ризата си на раменете ѝ. Тя леко докосва ръката ти, ти прокарваш своята през косата и по страната ѝ. Целуваш я. Тя теб също.

Ти се влюбваш в нея, обичаш я.

Тя теб също.

Животът ти придобива очертания. Мъглата в която се е превърнало съществуването ти, се сгъстява достатъчно, за да успееш да се почувстваш жив. Да се почувстваш истински.

Вие сте две парчета на един пъзел събрани заедно.

Вие сте всичко.

Вие...

Тогава метрото спира, вратите се отварят и тя слиза.

Илюзията е разрушена. Контурите се размиват, мъглата се разпръсква и разстеля.

Ти стоиш – сам – както винаги.

Отиваш да осребриш проваленият си живот.

Ще стоиш на бюро, прав, ще вървиш напред – назад. Ще късаш билети, продаваш ненужна стока, отговарящ на телефонни обаждания. Ще вдигаш бариера, ще понасяш ругатни, ще подготвяш отчети, ще се редиш на опашки.

Ще съществуваш още един ден, докато не осъзнаеш, че си се родил за да умреш.

А след това?

След това е лесно.