Point of View

неделя, 11 декември 2016 г.

Чертая името ти

Чертая името ти на ум. Всяка буква носи наслада и болка.
Описвам лицето ти. Всяка пора, всяка извивка на тялото ти.
Душата ми тежи. Мислите ми тежат. Искам да изтръгна този туптящ къс камък и да го запратя в най-дълбокото езеро.
Пореден край на нещо незапочнало.
Крахът на една мечта. небесният хор шепти името ти.
Продължавам да изписвам всяка твоя буква на ум. Искам да те пресъздам отново. Да те извадя на бял свят от мислите си. Ще ти дам всички мои чувства, ще пренеса всяка моя надежда, всеки мой копнеж в теб. Ще ти дам моите очи, за да погледнеш себе си. Тогава може би ще видиш.
Тогава може би ще има надежда.
Продължавам да виждам лицето ти. Да усещам всеки твой жест.
Продължавам.
Винаги.
Затварям очи. Влизам в ума си и там чертая името ти.
Буква по буква.

Миг

Лежа на пода и събирам счупените парчета от мен. Прибирам ги грижливо в шепа и ги натъпквам във вътрешният джоб на душата си. Ти прескачаш трупът ми и се отдалечаваш към нещото от което и двмата толкова силно се страхуваме.
Тежа цял тон. Не мога да се изправя. Искам да извикам след теб. Искам да те помоля за помощ. Искам да изрека името ти.
Искам.
Настоящето ни смазва. Миналото прогаря дупки в същността ни. Бъдещето е неясно очертано с контурите на мъртви надежди и неясни идеали.
Тежиш в гърдите ми.
Ти се спираш и за миг се обръщаш към мен.
Дали това е усмивка? Шепнеш нещо. Дали това е решение или началото на нов проблем?
Мъглата вътре в мен се е сгъстила. Аз не съм. Няма и да бъда. Ами ти?
Звукът на пропукващата се същност продължава да изпълва вселената на двете ни души.
"Ти си мъртъв" чувам те да прошепваш. След това отлиташ. Крилата ти те носят към забвението за което така мечтаеш.
Искам да се саморазруша. Искам да късам парчета от себе си. Искам да се разпадна на всичките градивни частици от които е скован сала на моето безсмислено съществуване.
Искам да ми протегнеш ръка.
Теб те няма.
Все още лежа на пода. Открехнатият прозорец, през който излетя, навява смърт и сълзи. Парчетата от мен тежат в джоба ми. Свивам се на топка. Опитвам се да изчезна. Да се изпаря. Искам да изтека в канала. Искам да бъда лек, като перце и вятърът да ме отвее при теб.
Може би тогава ти ще протегнеш ръка и ще мое поемеш в себе си. Ще ме обгърнеш. Може би тогава ще бъдем заедно.
Макар и за миг.
Само толкова ми трябва. После може да ме пуснеш на вятъра отново.
Повече не искам.
Само миг.

събота, 10 декември 2016 г.

Само още веднъж

Поглеждам очите ти. В тях е изписано всичко и нищо. Устната ти трепери. Взираш се отвъд мен. Отвъд света. В тази секунда за теб съм нищожна прашинка.
За мен ти си всичко.
Бийтълс акомпанират страха ми към теб. Ние сме в Норвежката гора на мислите ти. Ти си навсякъде. Аз съм никъде. В нищото на твоя поглед, който се плъзва по мен, като студен февруарски лъч светлина.
Изправяш се пред етажерката с книги. Докосваш Превер, аз теб. Зачиташ го жадно, с наслада. Превер печели твоето внимание. Ревнувам от безсмъртни поети и мъртвата любов, която ти изпитваш.
Ти си кръста на който съм разпънат. Ти си мой бог и мой Юда.
Отсъстваш в своето присъствие. Когато съм с теб съм сам, заради всичката болка, която носиш със себе си. Искам да се гмурна в нея. Да я присвоя и да я направя моя. Искам усмивката ти. Ти си Ева, аз съм Адам в климтовият свят на целувки.
Треперя. Искам да те целуна. Но много повече искам ти да ме целунеш. Ти да пожелаеш мен. Моето аз. Искам да осветя тъмнината ти. Да я облека в цвят, да я прогоня.
Ти прогонваш мен. Когато те няма си тук, до мен. Всяка секунда е вечност.
Къде си?
Аз съм тук. Ще бъда всяка песъчинка в пясъчният часовник на твоето битие.
Взирам се в очите ти преди да тръгнеш. Вътрешно крещя неизречените истини. Външно мълча. Ти се усмихваш. Аз изчезвам. Във вселената съществуваш само ти и тази усмивка.
Гласът ти е джаз за моите уши.
Изричаш името ми и ме правиш истински.
Изричам името ти К.
Къде си?
Аз съм тук.
Чакам.
Изречи името ми. Само още веднъж.

понеделник, 21 ноември 2016 г.

Роза

Три, две, едно...

Изтичвам в храстите и се скривам. Задържам дъха си. Клеквам и започвам да наблюдавам. Този път няма да ме хванат. Сигурен съм.

Иван започва да обикаля, да търси, но със сигурност няма да се сети да погледне насам. Тук съм в безопастност. Ухае приятно. За миг затварям очи.

Скрил съм се в лехата с рози пред блока. Всички други деца ги е страх да се крият тук, когато играем на криеница – не и мен. Чувам го как заплюва другите един по един. Кискам се. Сега ще победя. Ще успея! Чувам шум зад гърба си. Обръщам се и тогава я виждам. Сега дъхът ми наистина спира. Тя е на балкона на първия етаж, точно срещу лехата, където се бях скрил. Тя не ме забеляза, но аз я виждам прекрасно. Не знаех как се казва. Бях я виждал няколко пъти, от както се премести да живее в съседния вход.

Сигурно е два или три пъти по- голяма от мен, на години и на ръст.

Тя носи в ръцете си леген, поставя го и започна да простира. Знам, че не е редно да я наблюдавам така, но въпреки това не мога да отлепя очи от нея. Тя се навежда, взима дреха, слага я на простора и я защипва. След това прибира кичур коса зад ухото си и отново се навежда. Гледам я и се усмихвам. В този момент Иван изскача зад мен и ме перва зад врата, след което тича, смеейки се. „Пу за тебе! Пу за тебе!”

Заплюват ме.

Излизам от розите и отивам бавно при другите Иванови „жертви”. И този път загубих, но това няма чак такова значение. През целият ден хвърлям поглед към балкона, но повече не я виждам.

Времето минава и на нас ни омръзва да играем на криеница. Ред е на стражари и апаши, след това се разделяме на групи и всяка хваща на някъде.

Иван, Андрю и аз отиваме на трите люлки зад разнебитеният трафопост. Мама и татко ми казват да не ходя там, защото било пълно с боклуци и „зарази”. Не съм сигурен как точно изглеждат тези зарази. Дали са като малки смърфове, но червени? Или може би от онези рошави тролчета. Сигурно вървят с малки бухалки и те удрят зад врата с тях, когато те „заразят”.

Андрю казва, че заразите били прекалено малки за да ги видим. Нямали бухалки, а малки пипалца с които ти пиели кръвта.

С Иван му се изсмиваме. Андрю е с година по- голям от нас. На девет е. Мисли си, че знае всичко, но всъщност само повтаря това, което чуе от по- големият си брат. Брат му е много голям. Три или четири пъти по- голям от нас. Толкова е стар. Дали и аз ще стана толкова стар някога?

Седнали сме на люлките, две от тях все още се люлеят, но третата е паднала на земята. Пак аз съм седнал на нея. Винаги аз сядам на нея, но някой ден ще успея да надбягам Андрю и Иван и ще се люлея!

Нали ще ми идвате на гости? - пита Иван. Разбира се, че ще идваме - казваме му ние. Едва ли е толкова далеч. Къде щяхте да ходите? – питам го. Чужбина, отговаря ни той.

Малко ме е страх от тази държава „Чужбина”. Братовчедка ми отиде да живее там и повече не се върна.

Вчера - продължи Иван, – татко каза, че сме взели картата. Зелената Карта. Попитах го защо само една, нали няма да отиде без нас, той само се засмя и ми каза да ходя да си играя. Иван въздъхна.

Защо е зелена? – Питам. – Не може ли червена или оранжева карта?

Тоя пък! – Бута ме Андрю. – Синя трябва да е, нали сме от „Левски”!

Не искам да ходя, – продължава Иван. – но мама и татко казват, че в Чужбина въждухът бил хубав и телефоните не били с шайби и кабели, като при нас.

Как тогава набират номера? Чудя се.

Ние пък не може да се обадим на никого, заради баба Славка от четвъртия етаж, вечно говори по нейния телефон със сестра си. – включва се Андрю.

Въздъхнах. Ще ти идваме на гости! – настоях аз.

Да! – потвърди Андрю! – Дали дават мачовете на „Левски” и по чужбинския Канал едно?

Разсмиваме се. Разбира се, че дават Левски в Чужбина, отсъждаме ние и продължаваме да се люлеем. Поне те, аз не мога. Но някой ден ще тичам по- бързо!

Продължаваме да си говорим, по – точно Андрю говори. Обяснява ни как го шили в болницата, когато падна от Катерушката с трите слона.

Имаше ей такава игла! – настояваше той, раздалечавайки ръцете си възможно най- много. И ей такъв конец – въже!

Иван започва да обяснява как в държавата Чужбина хората не падали и ги шиели. Всичко било по – добре там.

Аз не ги слушам. Виждам как момичето от другия вход минава покрай няс. Ходи на „платформи”, както ги нарича баща ми. Косата й е черна и вятърът я развява. Отново ми спира дъхът. Може би Андрю знае защо ми става така. Усещам как лицето ми пламва.

Тя минава покрай оградката на трафопоста и виждам как шалът й пада на земята. Скачам от люлката и оставям Андрю да обяснява нагледно на Иван как Гонзо е вкарал поредния гол на мача вчера.

Прескачам оградата и взимам шала. Много е мекичък и ухае приятно. Изтичвам след нея. Настигам я и започвам да ходя малко зад нея. Треперя и не знам какво да направя.

Следвам известно време. Когато стигаме почти до реката, (Мама ми е казвала да не я пресичам – след нея идвал центърът, а там не било за малки деца. Най – много съм ходил до другия мост с орлите, но тогава бях с татко) тя се обръща и ме поглежда изненадано. Не ѝ казвам нищо, просто ѝ подавам шала. Ох, благодаря ти! Не съм усетила кога е паднал. Много си мил! Тя се навежда, разрошва косата ми и ме целува по бузата. Ухае приятно. Малко те изцапах, засмива се тя, след което ми казва да се връщам и пак ми благодари.

Отивам при трите люлки. Андрю е спрял да обяснява мача от снощи. Аз сядам на люлката и потривам с ръка бузата си. Червена е. Двамата ме гледат, след което Андрю казва, че целувките пренасяли микроби и зарази – онези с пипалата, обяснява ми той и ме гледа с погнуса.

Аз не го слушам. Просто се усмихвам. Иван поглежда часовника си – бял, с Мики Маус, ръцете му са стрелки, които светят в тъмното – и казва, че е време за обяд.

Разбираме се да се чакаме пред гаражите и се прибираме. В къщи поглеждам големия сив телефон и се сещам за държавата Чужбина и Иван. Не искам да ходи никъде. Братовчедка ми изчезна там, ами ако той изчезне също?

Обядвам набързо и след множество протести лягам да спя следобеден сън. Много мразя. Лягам, но не мога да спра да мисля за нея. Погалвам бузата си.

Андрю казва, че момичетата са гадни. Играели си с кукли и вечно го биели. Но те само него си го бият – нас с Иван не, почти, де.

Става време да излизам. Веднага слизам по стълбите и отивам зад блока в градинката. Пред розите, в които се крих, съм. В тези рози за първи път спасих принцеса от един дракон и тя ме целуна – принцесата, не дракона.

Драконът всъщност е чичо Спас – те и розите са негови. Решил съм го и ще го направя. Прескачам малката оградка и навлизам навътре. Розите ме драскат. Стигам най- красивите и започвам да ги късам. Първите няколко се разпадат в ръцете ми. Следващите успявам да откъсна правилно. Когато излизам от храсталаците, целият съм изподраскан. Има опасност да ми изтече кръвта и микробите и заразите да я изсмучат с пипалата си. Нищо, ако стане така, Иван ще ме вземе със себе си в Чужбината и там ще ме излекуват, нали са велики!

Влизам в съседния вход и се качвам по стълбите до първия етаж. Сърцето ми бие силно. Момичетата не са лоши, повтарям си, тя не е лоша!

Точно когато се каня да позвъня, вратата се отваря и излиза тя. Гледа ме учудено. Спасителят на моя шал, усмихва ми се и оглежда розите в изподраните ми ръце.

Това за мен ли е, пита. Кимам ѝ.

Тя взима розите, благодари ми и пак разрошва косата ми. Отново мирише на хубаво.

Как се казваш, пита ме. Отговарям ѝ. Тя се усмихва и казва – аз съм Роза, приятно ми е. Ела да почистим и залепим тези рани, не мога да те пратя при родителите ти така.

Розите са много красиви, благодаря, как разбра, че са ми любими. Аз се изнервям и не казвам нищо.

Същата вечер чичо Спас идва да разкаже на баща ми за „покушението над розичките ми”, както казва той. Било недопустимо. Баща ми го изслушва и отвърна, че ще вземе мерки.

Аз стоя в ъгъла, свел поглед в земята. Татко идва при мен и пита дали съм го направил. Потвърждавам. За момиче ли бяха. Кимвам. Той се усмихва. Очакваше се, казва ми, на времето заради майка ти прескочих оградата на партийната централа. За едната четирилистна детелина щяха да ме опандизят – изсмива се. Не го разбрах, но ми хареса замечтаната усмивка. Като се прибере майка ти, ще мълчиш, аз ще се оправя с нея. Отново кимвам.

Когато тя се прибира, пита какво ми е и защо приличам на мумия с тези лепенки. Паднал от люлката в онзи трафопост, казва татко. Майка ми веднага решава, че ми трябват поне десет различни инжекции и лекраства, но баща ми я успокоява.

Вечеряме, после гледаме мача с Татко и след това си лягам.

Сънувам. Лято е. Намирам се на зелена поляна. Тя е там. Поляната е пълна с цветя. В средата има леха с рози. Тя стои в средата на тази леха.

Розите са шестест и пет. Тя ми се усмихва. Аз също и се усмихвам. На другия ден отивам да помогна на чичо Спас да насади нови рози.

Светът се нуждае от повече Рози.

Дни

Има дни. Дни, като този. Сиви, безформени. Унили. Мъглата от вън се е пренесла вътре в него. В гърлото му. Трудно диша. Всеки дъх е усилие, всеки жест, всяко трепване е подвиг. Лежи свит на топка в леглото.Чува рушащата се същност на неговото съществуване. Звукът на мъртвите мечти и неизречените думи е оглушителен.

Има дни.

Този е един от тези дни.

Ти, разбира се, не знаеш. Защо ти е? Рядко си мислиш за него. Рядко се сещаш за съществуването му.

Но в тези дни, той мисли само и единствено за теб.

Лежащ, свит на топка, той чува Бийтълс. Норвежката гора, която ви заобикаля. Превер, който нежно ви се усмихва.

После чува Били Холидей. Чува Луис Армстронг. Този джаз, който ви обгръщаше, който ви напътстваше онази нощ. Нотите на едно блаженство, проникваха в непрогледният мрак на душата му. През множеството пукнатини, за момент, нахлуваше топлина. Нахлуваше смисъл.

Усещаше целувките. Топлината на прегръдките. Усещаше.

Сега, сега усеща мъглата. Вън от него, вътре в него. Той е самата мъгла.

Има дни.

Този е един от тях.

Поредният ден.

Дали ще е последният?

Дали?

четвъртък, 16 юли 2015 г.

Полетът на пеперудата

Полетът на пеперудата

„Ела със мен

Да ти покажа пеперудите,

Да видиш как

Крилата им в пламъци изгарят

Между живота и смъртта“

Любка Георгиева Данчева

Кристина чуваше думите, които изричаше доктор Георгиев, но не ги разбираше. За нея те нямаха смисъл. Думи, като „рак“ и „химиотерапия“, думи които чуваше само по филмите. За какво говореше той? Едва ли се отнасяше за нея, та това беше невъзможно. Такива неща се случват само на другите. Може би на някой далечен братовчед или на колегата от съседния офис, но не и на Кристина Александрова- двадесет и шест годишна жена в разцвета на силите си.

– Това е невъзможно- прошепна тя

– Разбирам, че ви е трудно, но....

Отново престана да чува лекаря, който седеше в кожения си стол в елегантно обзаведения си кабинет в една от най – добрите болници в София. Кристина огледа на бързо стените и забеляза множеството дипломи и грамоти поставени в рамки, които да потвърдят верността и компетентността на думите на доктора в моменти като този. Колко ли пъти е седял по същия начин, по който седи сега, съобщавайки на поредния пациент, че му остават шест месеца живот? Колко ли мечти са били разбити, колко надежди са били убити? Въпреки това тя не разбираше, не можеше да разбере, тя....

– Трябва да е станала грешка – каза плахо тя– грешка в лабораторията или нещо такова...

– Госпожице Александрова – доктор Георгиев говореше бавно и ясно, сякаш обясняваше на бавноразвиващо се дете, какво представлява слънцето. – Уверявам ви, че няма грешка. Изследванията показват....

„Какво се случва?“ – запита се Кристина –„нима това е истина?“ Виждаше всичко, като на кино лента, беше излязла от тялото си и наблюдаваше от страни как възрастният и побелял доктор обяснява на красиво чернокосо момиче седнало срещу него, че...

– Не! – извика– Това не е вярно!

– Кристина, вие умирате. – каза доктора.

Думите на лекаря се забиха в нея като нож, тя потрепери и заплака.

Докторът седеше невъзмутимо срещу нея, поставил маската на лъжливо съчувствие, което вървеше в комплект с дървеното бюро и рамкираните дипломи.

– Операцията е прекалено рискована – започна той – Няма лекар, който би се съгласил да ви оперира. Единственото, което може да предприемем, е химиотерапия.

Докторът изрече предпазливо последната дума. Кристина го погледна с насълзените си сини очи, все още не разбирайки думите му.

„Какво се случва?“ – запита се тя, взирайки се в кафявите очи на доктора, седящ с гръб към прозореца, през който влизаше светлина.

Кристина премести погледа си от лекаря към гледката, която разкриваше прозорецът.

Облачното небе, високите сгради, хората, които безгрижно вървяха по улицата, без да разбират в каква ситуация се намира младата жена, която ги наблюдава. И тогава я видя.

Пеперуда. Красива и грациозна.

Бе я виждала преди, но къде? Пеперудата прелетя покрай прозореца.

След като я изгуби от поглед, Кристина стана и се отправи към вратата. Докторът я последва.

– Разбирам, че ви е тежко, за това смятам, че най-разумно ще е да поговорим за това след като се успокоите. – каза той със същата престорена загриженост, която започваше да отвращава младата жена.

Тя излезе от кабинета му.

Съзнанието ѝ бе отлетяло, тя не беше в коридора на болницата, чакайки асансьора, беше на зелената поляна с Димитър. Третата им среща, когато всичко беше прекрасно, преди припадъка, преди доктора, преди всичко. Двамата лежаха върху одеялото и се наслаждаваха на природата. Наслаждаваха се един на друг. Отметна кичура кестенява коса, която бе паднала пред лицето му, след което се вгледа в кафявите му очи. Беше влюбена в него, нещо повече, обичаше го.

Той погали лицето ѝ, след което нежно я целуна. Докато двамата лежаха на одеялото под приятното юлско слънце на ръката му кацна една пеперуда.

– Красива е –каза Кристина.

– Не колкото теб – мигновено отговори Димитър.

– Може и така да е – каза тя и се засмя.

В този момент пеперудата отлетя. Докато двамата влюбени наблюдаваха как тя се отдалечава, Димитър се приближи до ухото на Кристина и прошепна:

– Подарявам ти полета на тази пеперуда.

Тя го погледна, след което го целуна страстно. Не беше най-оригиналната реплика, но беше искрена и казана с любов, а за нея това значеше много. Бе влюбена в този непохватен младеж. Не беше Принцът на бял кон, но той беше повече – беше истински и я обичаше.

Мобилният ѝ телефон я извади от примката на спомена. С учудване забеляза, че бе излязла от болницата и почти бе стигнала пред офиса, където работеше. Беше време да се връща от обедната почивка. Бе използвала това време, за да отиде и да провери резултатите от изследванията, които бе направила след припадъка на рождения ден на Митко миналия месец.

Погледна екрана на телефона си – беше Митко – след което прие обаждането.

– Здравей Криси – жизнерадостно каза мъжки глас – какво става?

– Аз... нищо... –опита се да се съвземе, не беше момента сега да съобщи новината на годеникът си.

– Всичко наред ли е? – попита той леко разтревожен.

– Да, всичко е наред, тъкмо ми свършва обедната почивка и се връщам към офиса.

– За това звучиш толкова разтроена – каза той и се засмя, Кристина обожаваше този смях. Радваше се, че го чува.

– Твоята задача е да издържиш само още шест часа, след които ще те чакам вкъщи. Не си забравила нали? Довечера е годишнината ни.

Разбира се, годишнината, четвъртата им годишнина, на която лекарят с фалшивото съчувствие и дипломите в рамки ѝ съобщи, че има тумор, аневризма или там както се казва в главата и че всеки един момент той може да „избухне“ и край с нея. „Честита годишнина Криси, това е подаръка ти, ползвай си го със здраве.“ Помисли си и едва не се разсмя.

– Разбира се, че помня с нетърпение чакам вечерята.

– Супер, трябва да затварям, ще се видим довечера. Обичам те.

– И аз те обичам. – каза тя след което прибра мобилния си телефон в чантата и влезе в офиса.

Докато вървеше към бюрото си, усещаше върху себе си погледите на всичките си колеги. Гледаха я и шепнеха, те знаеха. Знаеха за припадъка, за диагнозата, за пеперудата.

„Глупости, не ставай смешна!“ – Скара се на себе си. – „Няма как да знаят, така ти се струва.“ И беше права, но за коя пеперуда си мислеше тя? Едва ли е за тази от преди години, която видяха на поляната – не. Ставаше дума за пеперудата от рождения ден на Митко, когато припадна.

Кристина стоеше в кухнята на тристайния апартамент, в който живееше с Митко от две години.

„Две прекрасни години.“-помисли си тя докато палеше свещите на тортата, която всеки момент щеше да поднесе на приятеля си и неговите гости. Не, той не беше неин приятел, вече не. Беше неин годеник. Погледна пръстена с малък диамант на безименния си пръст на дясната си ръка и се усмихна. Не беше най-романтичното предложение, но все пак си беше предложение. Димитър просто се приближи до нея прегърна я и прошепна в ухото ѝ думите, които беше очаквала да чуе от много време:

„Ще се омъжиш ли за мен?“

Нямаше листа от рози, поръсени по пода, нито вечеря в скъп ресторант, където докато отпива от шампанското си щеше да намери пръстена на дъното на чашата. Това не се случва в истинския живот, само във филмите и романите.

– Не и наистина – прошепна в празната кухня и се стресна.

Разочарованието, което се прокрадна в сърцето ѝ не ѝ хареса. Имаше всичко, което иска, всичко, за което е мечтала, или поне така си мислеше. Но няма как да очаква всичко да е като в приказките. В реалния живот няма красиви рицари на бели коне или романтични предложения. Има леко непохватен и нормално изглеждащ млад мъж, който прави нормално предложение на приятелката си. Всичко беше нормално, прекалено нормално.

Но нормалното е хубаво. Хубаво и сигурно. Беше щастлива с живота си и рутината, която беше изградила в продължение на четири годишната си връзка с Димитър. Но наистина ли това, което изпитваше бе щастие?

„Примирение.“ – помисли си тя, но бързо, почти с погнуса, прогони тази дума от съзнанието си. Щастлива – тя бе щастлива и сгодена за мъжа, който обича.

Кристина взе в ръце тортата със забодени свещи и се отправи към смеха и музиката, идващи от хола. Светлините в стаята бяха изгасени и всичко погледи бяха отправени към нея. Застана срещу Димитър и го погледна в очите, сякаш казвайки:

„Духни свещите и да приключваме с този маскарад!“

Изведнъж всичкото ѝ желание да празнува тази вечер се изпари.

Група хора, събрала се да празнува поредната изминала година от живота на Димитър. Не разбираше защо хората с радост признават пред света, че са остарели, че са се приближили с още една година до старостта.

До смъртта.

Всички, гледащи я в момента как държи отвратителната и безвкусна торта – донесена от сестрата на Димитър – със забодени свещи във формата на числото „двадесет и осем“, ѝ се присмиват. Чуваше ги в съзнанието си:

„Къде е щастието, Криси? Къде е романтиката?“

Изведнъж чу оглушителен смях, всички продължаваха да я гледат:

„Розите са червени, виолетките са сини, а за Криси всичко вече мина!“

Стаята и хората в нея започнаха да се размазват, светът пропадна под краката £ и тя се свлече на пода, изпускайки тортата. Митко падна на колене, хвана лицето £ в ръце и започна да вика името ѝ. Младата жена просто гледаше към размазания таван, все още чувайки подигравките и смеха, въпреки, че в стаята цареше гробна тишина с изключение на истеричните викове на Димитър.

Миг преди тъмнината да я обгърне, видя пеперуда. Красива пеперуда, цялата черна с изключение на червените точки в края на крилата ѝ. Пеперудата прелетя два пъти над нея, след това се приближи към ръката ѝ. Миг преди пеперудата да кацне върху нея, тъмнината я обгърна.

Звънящият телефон на бюрото ѝ я изтръгна от примката на спомените ѝ и я върна в реалността. Все още беше на работа.

Всички си бяха отишли, само тя стоеше в празния офис и се взираше в стенния часовник, който показваше шест без петнадесет. Настоятелният звън на телефона продължаваше. Вдигна слушалката и каза „Ало“, от среща се чу само статичен шум. Понечи да затвори телефона, когато чу мъжки глас:

– Добре ли е.... – гласът беше накъсан от шума. – Моля ви...

– За сега... Стабилна – отговори друг глас – но следващите....

Младата жена затвори телефона – „явно линиите са се преплели“ – помисли си.

Беше време да се прибере, все пак днес бе годишнината им. Пет години. Цели пет години тя и Димитър бяха заедно.

Изключи компютъра, облече палтото си и излезе от офиса. Беше мрачно и влажно. Вече цели три дни валеше, без да спира. Отвори чадъра си и тръгна надолу по улицата към спирката на тролея, който щеше да я закара вкъщи.

„В апартамента на Димитър“– помисли – „Неговия апартамент, не моя, не нашия – неговият.

Бяха изминали близо шест часа, откакто доктор Георгиев ѝ беше съобщил „новината“. През тези шест часа въобще не мислеше за това. Единственото, което се въртеше в главата ѝ бе споменът от рождения ден или по-точно чувството, което бе изпитала в кухнята.

„Примирение.“ Наистина ли се беше примирила със ситуацията? Наистина ли беше загърбила мечтите и надеждите си? Разбира се, че не, но въпреки това.

„Въпреки това си го мислиш, Криси.“ – каза си тя на ум – „Мислиш си го и това не ти харесва!“

Разбира се, че не ѝ харесваше. Беше привързана към Димитър, обичаше го. Но беше ли щастлива? Този въпрос обикаляше съзнанието ѝ като досадна муха. Не можеше да го прогони.

Чакайки на спирката, продължаваше да се пита как се стигна до тук. В началото всичко беше прекрасно. А сега тя имаше съмнения и то само седем месеца преди сватбата си.

„Седем месеца“ – изразът прокънтя в главата ѝ. Кристина осъзна, че нямаше да се омъжи за Димитър, защото след седем месеца щеше да е мъртва.

***

Мрачен коридор. Изгърбена мъжка фигура седи неподвижно на една от пейките, докато една от вратите в дъното не се отваря. Мъжът се изправя и с бърза крачка се отправя към новодошлия, възрастен мъж, и му задава въпрос. Той му отговаря, след което поклаща глава и поставя ръката си на рамото му. След няколко секунди, се обръща и си тръгва, оставяйки леко изгърбения мъж да седи ридаещ на пейката.

***

вторник, 5 август 2014 г.

Лице

в тъмнината

има

мъничка пролука

през която

той вижда

лице

лицето е

в ковчег

ковчега

е дървен

лицето

е негово

Всичко ще бъде наред

Всичко ще бъде наред – нашепва ми в нощта

Прегърнала мечтите ми и мъничко тъга.

Прокарвайки ръката си през моята коса

Поглеждайки вътре в моята душа.

Ще бъде – отвръщам целувайки я нежно

Без да съзнавам колко е грешно.

Без да мисля за утрешният ден

Когато всичко, ще свърши за мен.

Наред е нали? – пита ме тя

Отронвайки самотна сълза

Въздишайки тежко в нощта

Скръбна, като смъртта.

петък, 25 юли 2014 г.

Паркът

Крачеха бавно по пустата алея. Паркът беше замрял на границата между нощта и сутринта. Моментът, когато илюзията на тъмнината се бори с реалността на светлината.

Илюзията на двете тела допрени едно в друго. Илюзия, която скоро ще изчезне и те ще трябва да продължат да живеят в реалността, която е не по- илюзорна от всичко на този свят.

Но сега, в този момент, те са най- важното нещо. Светът не съществува. Няма нищо отвъд парка, отвъд тази алея, отвъд изпепеляващият поглед в който той се губеше, така както се е изгубил в този момент.

- Не биваше... – прошепна тя и потрепери.

Той свали сакото си и го постави на раменете ѝ.

- Аз... – започна тя, но отново замълча.

Тишината бе оглушителна. Надвисналите истини още повече. Истините, които тъмнината прикриваше започваха да тежат над двойката.

- Нека изчакаме утрото – каза той и отмести кичур коса паднал пред лицето ѝ.

Тя потрепери, но не от студа. Потрепери от допира на тези пръсти, топлината им, нежността им. Забранения допир.

„Как се стигна до тук?” – запита се?

Никога не би си помислила, че е способна на подобно нещо.

Изневяра.

Не искаше да нарани годеника си.

Но нима беше направила нещо нередно? Просто се видя с него, просто се влюби.

Не беше лягала с него, не го беше дори целувала, но въпреки това се влюби в него.

Влюби се в кафявите очи, в тези тъжни очи.

Ами сега? Какво следваше от тук нататък? Мисълта да напусне годеника си я ужасяваше. Мисълта да не бъде с него я ужасяваше още повече.

- Съжалявам – прошепна ѝ той.

- За какво?

- За това.

Той я придърпа плътно до себе си и я целуна. Най- прекрасната целувка.

- Знаеш, че не може да сме заедно – прошепна тя.

Те се гледаха в очите на сантиметри един от друг. Любов, която щеше да остане истинска.

- Знам – отвърна той.

Истинска любов, защото именно неосъществената любов е най- реална. В нея няма разочарование, няма я болката от истината.

Те щяха да обичат идеята за тяхната любов. Любов, която щеше и можеше да бъде.

Любов, която нямаше да бъде опорочена от реалността.

В истинският живот любовта не съществува, но тук, в този парк – в този миг – любовта е истинска и непорочна.

Двойката отново запристъпва по алеята към изхода на парка. Към края на тяхната истинска любов.

- Сбогом – каза ѝ той и тръгна.

- Сбогом. – отвърна му тя и се отправи към апартамента си, където бъдещето ѝ я очакваше.

четвъртък, 24 юли 2014 г.

Брегът

Крачка след крачка вървях към брега.

Очаквах да видя зелени поля,

Очаквах да видя красиви неща.

Очаквах спокойствие, без капка тъга.

Продължавам да крача във пясъка мек,

И смътно поглеждам към новия век,

Където човека е просто робот,

На своята злоба станал е роб.

Усещам болка, забавям крака,

Обръщам се и виждам, човек без душа.

Той се усмихва, подава ръка.

А от гърбът ми стърчи, къса стрела.

Поглеждам човека с ехидния смях,

Оглеждам отново, красивия бряг.

Зървам за последно новия век.

Оставам тук – завинаги блед.

понеделник, 21 юли 2014 г.

Старецът

Старецът седна на обичайната си пейка и зачете вестник. Ноемврийският вятър разрошваше бялата му брада. Четейки, той хвърляше трохи на гълъбите, които се скупчваха около пейката на която седеше.

Мъжът извади поизмачкана снимка от джоба си и се взря в нея. Старецът от снимката седеше на пейка и хранеше гълъбите. Беше същия, малко остарял, но същият. Мъжът се скри зад дървото и извади малко тефтерче, разлисти го и се взря в снимките залепени в него. Млада жена, възрастен мъж, малко момченце.

Прокара ръка по снимката на момченцето. Беше на не повече от седем години. Усмихващо се с два липсващи зъба. Едно весело момченце. Помнеше го. Сякаш беше вчера. Играеше си на площадката, когато....

Мъжът прелисти тефтерчето, записа нещо на празната страница и се отдалечи.

Старецът продължаваше да храни гълъбите. От време на време разгръщаше вестника. Гълъбите се скупчваха около него. Това му харесваше. Не се чувстваше самотен, когато беше в парка с тежи животинки.

Бръкна в джоба на якето си и извади шепа трохи, която разпръсна на земята. Гълъбите се събраха на куп, след което излетяха. До стареца застана мъжът и попита:

- Свободно ли е?

- Да, да. Заповядайте.

Мъжът седна и зачете книга. Миг по- късно гълъбите се престрашиха и се върнаха да довършат обяда си. Двамата седяха на пейката всеки погълнат от собственото си занимание. Денят беше мрачен и студен, за това парка беше почти празен, освен хората развеждащи кучета и хлапета избягали от училище, чудейки се как да убият някой и друг час.

За миг в сърцето на стареца се възцари спокойствие. Наблюдаваше гълъбите и се усмихваше. Пък и защо не? На неговата възраст, какво друго му оставаше? Нямаше семейство, нямаше приятели. Всички си бяха отишли. Нямаше и работа. Имаше само парка и гълъбите. Въздъхна и огледа седящият до него мъж. Беше може би на около четиридесет години, носеше черно палто и черен каскет. Погледът му беше забит в книга.

- Студеничко е. – каза стареца опитвайки се да завърже разговор.

- Да, но все пак е ноември. – отвърна мъжът без да вдига поглед от книгата си.

- Съжалявам, не исках да ви прекъсвам.

- Не, няма проблеми.

Мъжът си отбеляза до къде е стигнал и затвори книгата. Поставяйки я на пейката до него, разлисти бележника си и отново се взря в снимката на малкото момченце.

- Синът ви? – попита стареца, забелязвайки снимката.

- Да. – отвърна мъжът след кратко колебание.

В този момент в съзнанието му отново изплува площадката и малкото момченце. Смехът му. Очите му. То тичаше и скачаше а летният ветрец разрошваше косата му. Преди колко време беше това? Три? Четири години?

- Много хубаво дете – продължи стареца.

- Благодаря. – отвърна мъжът, но нещо в него трепна. Чувство, което не бе изпитвал преди. Срам? Вина?

- Аз също имам син. – продължи стареца, но се спря.

- Знам, господин Петров. – отвърна мъжът слагайки си кожени ръкавици.

- От къде знаете името ми? – попита учудено стареца.

- Знам всичко за вас. За сина ви и за бизнеса ви.

- Но, аз вече не се занимавам с...

- Няма значение – прекъсна го мъжът и подавайки му запечатан плик.

Старецът го пое с треперещи ръце и разпечатвайки го прочете:

„Поздрави от Москва”

- Вижте... – започна стареца, но два тихи пукота го прекъснаха.

Мъжът се изправи прибирайки пистолет със заглушител в джоба си, взе книгата и се отдалечи.

Главата на стареца се килна на страни. От огнестрелната рана на слепоочието му се стичаше кръв.

Мъжът извади тефтера си и постави снимката на стареца до тази на малкото момченце, след което извади мобилен телефон и изпрати съобщение, след което изхвърли телефона в близката кофа за боклук.

„Целта елиминирана” – гласеше съобщението.

неделя, 20 юли 2014 г.

След това?

Вратите на метрото се отварят и ти се качваш. Заемаш полагащото ти се място и зачакваш. Поредното метро, поредната спирка, поредният ден в който мечтите ти изглеждат дори по-далеч от вчера.

Питаш се как е възможно.

Питаш се защо се случва така.

Не получаваш отговор. Както винаги.

Обхождаш с поглед хората край теб.

Едни и същи измъчени лица. Едни и същи стъпкани надежди и мечти.

Никой не смее да погледне, човека до себе си в очите, защото тогава ще се издаде. Ще издаде провала си на другия. Ще го потвърди.

Отново забиваш поглед в краката си.

Поредна спирка.

Поредно метро.

Пореден ден.

Пореден ти.

Започваш да се съмняваш в собствената си реалност.

Ти съществуваш ли?

Уместен въпрос, отново оставен без отговор.

Тогава я виждаш. В първия момент, тя е една от многото млади и красиви жени, които срещаш всеки ден.

Вглеждаш се в нея и тогава я виждаш. Не нея, поне не тази, която стои в метрото срещу теб. Виждаш я в главата си. Такава, каквато може да бъде.

Тъмни очи, тъмна коса. Тя се извръща леко и забелязваш крилца да се поддават малко под рамото ѝ.

Тя става перфектна.

Представяш си как я заговаряш. Разменяте си телефони, излизате заедно. Тя харесва Фелини – ти също. Тя обича Хичкок – ти също. Тя обожава Годард – каква изненада – ти също.

Еднаква музика, еднакви картини, еднакви чувства. Изпращаш я до тях след третата ви среща, тя потреперва леко, ти поставяш ризата си на раменете ѝ. Тя леко докосва ръката ти, ти прокарваш своята през косата и по страната ѝ. Целуваш я. Тя теб също.

Ти се влюбваш в нея, обичаш я.

Тя теб също.

Животът ти придобива очертания. Мъглата в която се е превърнало съществуването ти, се сгъстява достатъчно, за да успееш да се почувстваш жив. Да се почувстваш истински.

Вие сте две парчета на един пъзел събрани заедно.

Вие сте всичко.

Вие...

Тогава метрото спира, вратите се отварят и тя слиза.

Илюзията е разрушена. Контурите се размиват, мъглата се разпръсква и разстеля.

Ти стоиш – сам – както винаги.

Отиваш да осребриш проваленият си живот.

Ще стоиш на бюро, прав, ще вървиш напред – назад. Ще късаш билети, продаваш ненужна стока, отговарящ на телефонни обаждания. Ще вдигаш бариера, ще понасяш ругатни, ще подготвяш отчети, ще се редиш на опашки.

Ще съществуваш още един ден, докато не осъзнаеш, че си се родил за да умреш.

А след това?

След това е лесно.

неделя, 8 юни 2014 г.

Легенда за Т

Паля цигарата си, поредната. Всмуквам дима, задържам го. Дробовете ми горят, огънят на неосъществените мечти. Издишам, опитвам от уискито и започвам да натискам клавишите.

Трак-трак- трак.

Правописна грешка – смачквам листа и го изхвърлям. Така е с пишещите машини – те са като живота. Една грешка и се налага да започнеш от начало. Но къде е началото и къде краят?

Началото е история, краят легенда. Легендите са това, за което живеем.

Трак- трак- трак- трак.

Нова грешка. Нов смачкан лист. Нова цигара, нова глътка уиски, нов лист, нова легенда.

Виждате ли, не е трудно. Просто скъсваш страницата с неуспехите и провалите и поставяш нова.

Трак- трак- трак.

Аз съм, това което съм. Цигарата, която догаря, купчинката с марихуана, която ме очаква – Моята Мери Джейн. Аз съм човека в черно, който пия. Аз съм белият сняг, който вали в съзнанието ми. Поредна пътека и съм там. На легендарното място. Мястото където се раждат легендите. Легендата за човека.

Трак- трак- трак- трак.

Животът на ръба. Животът отвъд ръба. Самият ръб не е ли началото на края или края на началото?

Трак- трак- трак.

Аз съм легендата. Легендата за съществуването отвъд. Отвъд кое, ще попитате. Отвъд всичко.

Трак- трак- трак.

Поредна грешка, а бях толкова близо до края.

Нов лист, нова порция лъжи изписани с печатен шрифт. „Т”- то ми е счупено, за това се налага да нанасям всички „Т’-та с химикалка. Т-то на моя живот липса. Легендарното Т.

Трак- трак- трак- трак.

Животът е като белият лист, чака да бъде създаден. Дали ще успея? Нима това не е само една Легенда?

Не.

Трак- трак.

Приближавам края, края на листа, края на историята, края на Легендата.

Трак- трак- трак- трак.

Нова грешка. Точно на последната дума- последното „Т”. Явно ще започна на ново.

Слагам нов лист и пиша заглавието.

Легендата за моето „Т”

Все някога ще я напиша, нали?

Всичко ще бъде наред

Аз съм вътре в теб. Усещам горещата ти кожа, миризмата ти. Аз съм вътре в теб. Целувам врата ти, впивам устните си в твоите. Аз съм вътре в теб. Поглеждам в очите ти. Ти къде си? Не си тук – поне не емоционално – Къде си? Аз съм вътре в теб, но ти не си с мен, ти си там, с него. Но има ли значение се питам, докато прокарвам ръка през гърдите ти, докато се взирам в очите ти, които издават всичко. Цялата болезнена истина. Аз съм вътре в теб, ти си някъде там. Някога мислех, че си моя – така както аз съм твой. Но тези очи казват друго. Физически ти беше моя, винаги ще бъдеш моя, както аз ще бъда твой, но емоционално. Сега, когато ти дишаш тежко под мен и кожата ти лъщи от капчици пот, аз се взирам в тези очи с надежда да зърна нещо, но ти продължаваш да гледаш през мен, вперила поглед към него.

Аз съм вътре в теб, ти си някъде там. И тази вечер ти ще се върнеш при него. Любовта на живота ти. Смешно нали, защото за мен ти си любовта на живота ми. Всеки път си казвам, че няма да позволя отново да влезнеш в леглото ми. Болката е прекалено голяма, раздялата непосилна, но въпреки това, ти го правиш. Така, както си го правила винаги. Ти ме контролираш, ти осмисляш цялото ми съществуване. Ти ме използваш.

Аз съм в теб, ти си някъде там, аз те обичам, а ти? Ти просто си около мен, физически. Изпитваш наслада, виждам го. Тялото ти го казва, нашепваш ми го. Горещият ти дъх гали кожата ми.

„Обичам те.” - прошепвам ти. Без да отговориш ти ме целуваш, но не нежно, не с чувство. Просто долепяш устните си до моите, просто разхождаш езика си в гърлото ми.

„Обичаш ли ме?” – питам, знаейки отговора. Ти просто извиваш гръб под мен.